Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Знаех, че нямаме никакъв шанс, затова когато стрелата изсвистя покрай ухото ми и се пръсна в стената зад мен, не се разтревожих много. Някакъв глупак си хабеше дъха да надува рог. Пренебрегнах го, както пренебрегнах и виковете на падащите пред мен мъже. Един издъхваше, друг довърших с удар отдолу. Размахвах бясно меча и колкото и невероятно да беше, те заотстъпваха. Нададох триумфален рев и продължих напред. Тялото ми вече пазеше Предан като щит.
— Елате да умрете! — изръмжах и ги приканих с ръка.
— Хвърли оръжията! — извика някой.
Замахнах отново с меча, но тези пред мен отстъпиха и хвърлиха мечовете си на земята. Разчистиха пътя за някакъв стрелец, който закрачи към мен. Зад него имаше други с лъкове, но неговата стрела сочеше право в гърдите ми.
— Пусни меча! — извика той отново.
Беше момчето, което ни бе нападнало в засада, онова, което простреля Лоръл, а след това избяга с нея. Стоях задъхан и се чудех дали трябва да го принудя да ме убие, но изведнъж Лоръл заговори зад него. Опитваше се да говори спокойно, но гласът й трепереше.
— Пусни меча, Том Беджърлок. Вече си сред приятели.
Битката прави света малък, прави живота не по-голям от замаха ти до дължината на меча. Отне ми време, докато се съвзема, и имах късмет, че ми оставиха това време. Зяпнах, мъчех се да осмисля това, което виждах, стрелеца и Лоръл, и хората, които стояха зад нея. Бяха непознати, не от бандата на Лодвайн. Шестима мъже и шест жени. Повечето бяха с лъкове, но някои имаха само криваци. Някои от стрелите бяха насочени към хората на Лодвайн. Те бяха хвърлили мечовете си. Лодвайн стенеше в краката им, все още стиснал отсечената си ръка. Две стъпки и можех да довърша поне него. Вдишах. После усетих ръката на Предан на лакътя си.
— Пусни меча, Том — каза ми сдържано и за миг сякаш чух спокойния глас на Искрен. Силата се оттече от ръката ми и върхът на меча опря в земята. Всеки нов дъх бе изтезание за раздраното ми гърло.
— Пусни го! — повтори стрелецът. Пристъпи още по-близо и изпъна тетивата още по-силно. Ударите на сърцето ми се учестиха отново. Прецених разстоянието, което трябваше да покрия.
— Спрете! — намеси се внезапно гласът на лорд Златен. — Дайте му време да дойде на себе си. Бойната ярост го завладява и не мисли с ума си. — Провря се през редицата стрелци и застана между тях и мен, с изящно пренебрежение към стрелите, които вече сочеха гърба му. Дори не погледна към Петнистите, които с неохота се отдръпнаха, за да го пропуснат. — Спокойно, Том — каза ми, като на кон, който трябва да успокои. — Вече свърши. Всичко свърши.
Пристъпи към мен, сложи ръка на рамото ми и чух глухото мърморене сред тълпата, все едно бе извършил нещо удивително храбро. Мечът падна от ръката ми. До мен Предан изведнъж се смъкна на колене. Погледнах го. Вече бе пуснал ножа и тъкмо прегръщаше отпуснатото тяло на котката. Притисна я до гърдите си като дете, залюля я и проплака скръбно:
— Котенцето ми…
На лицето на лорд Златен се изписа ужасна тревога.
— Принце? — промълви той загрижено и се наведе да докосне момчето, но аз го дръпнах настрани.
— Остави го. Дай му време да поскърби.
После, с уморени стъпки, през тълпата докрета вълкът. Щом спря до мен, беше мой ред да падна на колене.
След това никой повече не обърна внимание на Том Беджърлок и неговия вълк.
Стрелецът, казваше се Диъркин, беше довел една стара знахарка. Тя се приближи до принца, но не направи опит да го докосне, просто седна до него и го загледа мълчаливо. Двамата с Нощни очи пазехме от другата му страна. Тя ме погледна. Очите й бяха стари и пълни с тъга. Боя се, че и моите бяха същите.
Чух тропота на отдалечаващи се копита и осъзнах, че са пуснали Петнистите да си вървят. Стиснах зъби. Е, нямаше как да го предотвратя. Пък и защо? Лодвайн обаче ме притесняваше. Не само, че бях освободил принца, но и бях убил животното, което съхраняваше душата на сестра му, и бях осакатил и него самия. Не ми трябваха повече врагове, отколкото вече си имах, но това не беше под моя контрол. Лодвайн вече беше на свобода и можех само да се надявам, че няма да доживея да съжаля за това.
Знахарката остави принца да оплаква котката чак докато слънцето не докосна хоризонта. После ме погледна и каза тихо:
— Вземи му я.