Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
— Не и срещу възможната цена ти и приятелите ти да умрете. Не мога да приема това, майстор Квел.
— Надплатено не връщаме.
— Аз и не искам.
Майстор Квел се изправи. Трепереше.
— Ще видим след другата отсечка. Време е за закуска. Няма нищо по-лошо от това да повръщаш, когато в корема ти няма нищо за повръщане.
Грънтъл също се надигна.
— Решил си по нов път?
Квел направи гримаса.
— Огледай се, Грънтъл. Решено е вместо нас.
Квел закрета бавно към екипажа си, събрани около мангала, който бяха измъкнали от туловището на впряга. Треллът огледа примижал тясната ивица суша.
— Какво искаше да каже?
Грънтъл сви рамене, после се усмихна на Маппо и дългите му зъби лъснаха.
— Щом трябва да гадая, Трелл, май ще плуваме.
А Прешъс Тимбъл изсумтя:
— Царството на Маел. А вие двамата мислехте, че Гуглата бил лош.
Когато бе на четири години, на Прешъс Тимбъл й бяха дали тръбичка за дишане и я заровиха в торф, където остана два дни и една нощ. Навярно беше умряла. Повечето умираха, но душата оставаше в мъртвото тяло, пленена от торфа и тъмните му чародейни качества. Така старите вещици обясняваха нещата. Едно дете трябваше да се даде в торфа, в онзи нечестив съюз на земя и вода, и душата трябваше да се откъсне от плътта, която обитаваше. Едва тогава тази душа можеше да пътува, едва тогава можеше да странства на воля в царството на сънищата.
Малко спомени имаше за времето, прекарано в торфа. Навярно беше пищяла, беше се опитвала да се мята в паника. Въжетата, които я бяха стегнали, с които щяха да я извадят привечер на втория ден, бяха оставили дълбоки парещи белези на китките и шията й и тези рани не бяха дошли от лекия отмерен натиск, когато вещиците я извлякоха обратно в света. Шепнеха също така, че понякога духовете, бродещи из торфа, се опитвали да откраднат тялото на детето, да го направят свое обиталище. И вещиците, които седяха и пазеха временния гроб, разказваха за времена, когато въжето — с краищата му, вързани около китките — изведнъж се изопвало и тогава започвала битка между вещиците на повърхността и духовете на дълбокото. Понякога вещиците губели, въжетата се разяждали и откъсвали и детето го издърпвали в мръсното дълбоко, и се появявало само веднъж всяка година, в Нощта на Пробудените. Деца със синкавокафява кожа и празни очни кухини, с коса с цвета на съсирена кръв, с дълги лъскави нокти — вървят през блатото и пеят песни за земята, която може да доведе до лудост един смъртен.
Бяха ли дошли духовете за нея? Вещиците не казваха. Тези изгаряния по кожата й от паника ли бяха, или от нещо друго? Не знаеше.
Спомените й от онова време бяха малко и откъслечни. Тежестта върху гърдите й. Пронизващият студ. Вкусът на мръсна вода в устата й, паренето в стиснатите й очи. И звуците, които чуваше, ужасните капещи звуци, като поток от течности през жилите на земята. Тупанията и пращенето, шумоленето от приближаващи се… неща.
Казваха, че никакъв въздух нямало в торфа. Че дори кожата й не можела да диша — а това дишане бе нужно за всичко живо. Тъй че наистина трябваше да е умряла.
Оттогава, нощем, докато спеше, тя можеше да се издига от плътта си, можеше да надвисне невидима над неподвижното си тяло. И да го гледа отгоре с възхита. Беше наистина красива, сякаш нещо от детето, което бе някога, не можеше никога да се състари, оставаше неуязвимо за възрастта. Качество, което караше мъжете отчаяно да я желаят, не като равна, уви, а като притежание. И колкото по-стар беше мъжът, толкова по-голямо бе желанието.
Когато направи това откритие, за себе си и за мъжете, които я желаеха най-много, тя се отврати. Защо да дава това прелестно тяло на такива сбръчкани жалки същества? Нямаше да го даде. Никога. И все пак се оказваше трудно да се брани срещу такива страстни ловци на младост — о, можеше да ги прокълне в нещастие, можеше да ги отрови и да гледа как издъхват в ужасни болки, но такива неща само я водеха до съжаление, от мекия вид, не от гадния, което правеше жестокостта само още по-трудна.
Беше намерила решението си в двамата млади братя Боул. Едва прескочили двадесетте, и двамата недостатъчно пригодни, за да останат в Нередовните на Мот по някакви си причини, за които нямаше нужда да се интересува. И двамата — възхитително влюбени в нея.
Беше все едно, че от мозъците на двамата едва ли може да се събере дори колкото за един. Бяха Боул, свирепи срещу всякакви магове и магии и родени с дара на бога саламандър: да оцеляват. Бранеха я във всички битки, които човек можеше да си въобрази, от истинския бой до коварните попълзновения на старците.