Хари Потър и огненият бокал

Хари си помисли, че Дъмбълдор иска да се случи чудо. Сириус и Снейп се гледаха с най-дълбока омраза.

— Е, временно бих се примирил и с отказ от открити нападки — рече Дъмбълдор с известно нетърпение в гласа. — Сега ще си стиснете ръце, защото сте вече съюзници. Нямаме много време и ако малцината, които знаят истината, не се обединят, всички сме загубени.

Съвсем бавно, гледайки се така, сякаш всеки желаеше само злото на другия, Сириус и Снейп се приближиха и си стиснаха ръце. После моментално се отдръпнаха.

— Това е достатъчно за начало — каза Дъмбълдор, като застана помежду им. — А сега имам задачи за всеки от вас. Позицията на Фъдж, макар и да не е изненадваща, променя всичко. Сириус, искам да тръгнеш незабавно. Ще съобщиш на Ремус Лупин, на Арабела Фиг, на Мъндънгус Флечър, на всички от старата ни група, нали помниш… Скрий се за известно време при Лупин, там ще те намеря.

— Ама… — каза Хари.

Той искаше Сириус да остане. Не му се щеше да се разделят отново толкова бързо.

— Скоро ще се видим, Хари — увери го Сириус, — обещавам ти. Но сега трябва да направя каквото е необходимо, нали разбираш.

— Да — съгласи се Хари. — Разбирам.

Сириус стисна бързо ръката му, кимна на Дъмбълдор, превърна се отново в черно куче, изтича до вратата и натисна дръжката й с лапа. После се изгуби.

— Сивиръс — обърна се Дъмбълдор към Снейп, — вие знаете какво очаквам от вас. Ако сте готов… ако поемате риска…

— Готов съм — отвърна Снейп.

Той изглеждаше малко по-блед от обикновено, а студените му черни очи блестяха странно.

— Успех тогава! — рече Дъмбълдор и с едва забележимо безпокойство в очите изпрати с поглед Снейп, който мълчаливо излезе след Сириус.

Минаха няколко минути, преди Дъмбълдор да проговори отново.

— Сега трябва да сляза долу — каза най-сетне той. — Трябва да се видя със семейство Дигъри. Хари… изпий и останалата отвара. С вас ще се видим по-късно.

Хари се отпусна назад върху възглавницата. Хърмаяни, Рон и госпожа Уизли дълго го гледаха, без да продумат.

— Трябва да изпиеш и остатъка от отварата, Хари — обади се най-сетне госпожа Уизли. Ръката й побутна кесийката със злато, като посегна да вземе шишенцето и чашата. — Нужен ти е дълъг здрав сън. Опитай се да мислиш за нещо друго сега… например какво ще си купиш с парите от наградата.

— Не го искам това злато — каза Хари с безразличие. — Вземете го. Който иска, да го вземе. Не съм го спечелил аз. То си беше на Седрик.

Онова, с което се опитваше да се бори, откакто бе излязъл от лабиринта, заплашваше да го надвие. Ъгълчетата на очите му започнаха да парят и смъдят. Той примигна и се загледа в тавана.

— Ти не си виновен, Хари — прошепна госпожа Уизли.

— Аз му предложих да вземем купата заедно — рече Хари.

Паренето вече бе слязло в гърлото му. Искаше му се Рон да не го гледа.