Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
Но и Липутин се задъхваше от обида. С другите_ наши_ Пьотър Степанович може да се държи както си ще, но с него? Мигар не знае повече от всички наши, мигар не е най-приобщеният към делото, мигар не е най-вътрешният и не е участвал във всичко досега, та макар и косвено? О, той знаеше, че дойде ли краен случай, на Пьотър Степанович няма да му мигне окото да го погуби. Но го мразеше, отдавна го беше намразил, не от страх, а заради високомерното му държане. И сега, когато им се налагаше да се решат на такова нещо, го беше яд повече от всички наши, взети заедно. Уви, знаеше, че утре пръв ще се яви на мястото — „като роб“, че и другите ще доведе, и затова, ако можеше, преди да е дошло това утре, да убие някак Пьотър Степанович, непременно би го убил.
Обзет от тия си усещания, той мълчаливо подтичваше подир своя мъчител. А онзи сякаш бе забравил за съществуването му, само от време на време случайно (но без да се извинява) го блъскаше с лакът. На главната улица Пьотър Степанович внезапно се спря пред една гостилница и кривна вътре.
— Къде? — кипна Липутин. — Защо ви е тая гостилница?
— Огладнях, ще изям един бифтек.
— Но моля ви се, тук винаги е пълно.
— Какво от това?
— Ами… ще закъснеем. Десет часът е вече.
— За него е без значение.
— За мен не е! Нали трябва да се върна, чакат ме.
— Ами да чакат. Като сте луд да се връщате… Заради вашите глупости днеска не съм обядвал. Колкото до Кирилов — по-късно, по-добре.
Пьотър Степанович се разположи в самостоятелно сепаре. Ядосаният и обиден Липутин демонстративно седна до стената и го зачака да се насити. Пьотър Степанович се хранеше бавно и с удоволствие, току дърпаше звънеца, поръчваше ту едно, ту друго, ту да му сменели горчицата, ту да му донесели бира, и през всичкото време не продума нито дума. Беше изпаднал в дълбок размисъл. Умееше да го прави наведнъж — да се наслаждава на храносмилането си и да размишлява. Накрая Липутин го обзе такава омраза, че просто не можеше да откъсне погледа си от него. Просто беше изпаднал в нервна криза. Броеше всяко късче месо, което онзи поставяше в устата си, мразеше го за това, как дъвче, как сладко примлясква, с какво удоволствие премята хапката, мразеше самия бифтек. До такава степен, че накрая пред очите му всичко плувна; зави му се свят; взеха да го побиват тръпки — ту горещи, ту студени.
— Я докато чакате, прочетете това — додаде му изведнъж някакво листче Пьотър Степанович. Липутин се приближи до свещта. Листчето беше ситно изписано с лош почерк и изпъстрено с множество поправки. Когато с триста мъки успя да го прочете, Пьотър Степанович вече плащаше и ставаше. На тротоара Липутин му върна листчето.
— Дръжте го у вас, после ще ви обясня. Впрочем, какво ще кажете?
Липутин подскочи, сякаш го шибнаха:
— Според мен… подобна прокламация… това е някаква смехотворна дивотия.
Не можеше повече да се сдържа; просто усети как нещо сякаш го грабва и го понася нанякъде.
— Ако се заловим да разпространяваме подобни прокламации — разтрепери се той целият, — заслужено ще си навлечем презрение с нашата глупост и недомислие.
— Хм! Аз пък съм на друго мнение — отсече, без да се обръща Пьотър Степанович.
— Аз пък на обратното: ваше съчинение ли е това?
— Не е ваша работа.
— Според мен и ония стихчета, „Светлата личност“, са толкова калпави, че повече няма накъде и по никой начин не ги е съчинил Херцен.
— Глупости, стиховете са хубави.
— Чудно ми е например и това — не мирясваше, тръпнеше, но просто не можеше да се спре Липутин, — дето ни се предлага да действаме тъй, че всичко да рухнело. Разбирам да го искат в Европа, защото там има пролетариат, а ние тук сме просто любители и ако питате мен, само пушилка вдигаме.
— Смятах ви за фуриерист.
— Фурие е съвсем друго нещо.
— Знам, че е пълен боклук.
— С извинение, Фурие не е боклук… И с извинение, никак не ми се вярва, че през май щяло да има въстание.
Липутин дори се разкопча, толкова горещо му беше станало.
— Хайде, стига приказки — с ужасяващо леден глас отсече Пьотър Степанович. — И да не забравя да ви кажа: това листче вие собственоръчно ще го наберете и ще го отпечатате. Ще извадим печатницата на Шатов и от утре я приемате вие. В най-кратък срок ще наберете и ще отпечатате колкото може повече екземпляри и после цяла зима ще се разпространяват. Средствата ще ви бъдат посочени. Трябва колкото може повече екземпляри, защото ще ви бъдат поискани и от други места.