Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
— Но вие сам не вярвате във всички тия социалистически бръщолевици, които наговорихте.
— Не знам. До разговора с вас не се бях замислял сериозно. В половината от нещата, които казах, не съм сигурен.
— Озадачавате ме — каза големият човек, — но всички сякаш сте такива. Чувал съм, че независимо от всички свои доктрини Бърнард Шоу бил най-взискателният драматург по отношение на хонорарите си. До последния фардинг.
— Всъщност — каза Еймъри — аз просто установявам, че в мен говори търсещият ум на едно неспокойно поколение и ми дава всички основания да посветя ума и перото си на радикалите. Дори ако дълбоко в себе се мисля, че сме само слепи атоми в свят, ограничен до размаха на едно махало, аз и подобните на мен ще се борим срещу закостенелостта, ще се опитаме поне да заменим старото лицемерие с ново. В различни моменти от живота си съм мислил, че го разбирам правилно, но вярата е нещо трудно. В едно поне съм сигурен. Ако животът не е търсене на светия Граал, може да бъде страхотно забавна игра.
Известно време никой не проговори, после големият човек попита:
— В кой университет сте учили?
— В Принстън.
Големият изведнъж, се оживи. Изразът на цайсите му едва доловимо се промени.
— И аз изпратих сина си да учи в Принстън.
— Така ли?
— Може да сте се познавали. Казваше се Джеси Ферънби. Загина във Франция миналата година.
— Познавах го много добре. Всъщност беше един от най-близките ми приятели.
— Той беше… ъъ… много добро момче. Бяхме много привързани един към друг.
Еймъри започна да долавя сходство между бащата и загиналия син и си помисли, че през цялото време е изпитвал чувство за нещо далечно познато. Джеси Ферънби, приятелят от университета, извоювал короната, към която Еймъри се бе домогвал. Колко отдавна бе това!… Какви деца бяха тогава и как не жалеха сили за сините ленти…
Колата забави пред входа на огромно имение, опасано с гъст плет и висока желязна ограда.
— Защо не се отбиете да обядваме?
Еймъри поклати глава.
— Благодаря, мистър Ферънби, но трябва да продължавам.
Големият човек му подаде ръка. Еймъри прекрасно виждаше, че това, дето бе познавал Джеси, далеч натежаваше над неодобрението, което бе събудил с мненията си. Как въздействат призраците върху хората! Дора дребният човек поиска да му стисне ръката.
— Довиждане! — извика мистър Ферънби, докато колата завиваше и влизаше в алеята. — На вас желая успех, на теориите ви — неуспех.
— Благодаря, подобно, сър — извика Еймъри, усмихна се и махна с ръка.
„Далече от камината, далече от уютната стая“
На осем часа път пеша от Принстън Еймъри седна на банкета и се загледа в стегнатата от студа земя. Природата в по-грубия си вид, когато, взреш ли се отблизо, виждаш цветя, наядени от пеперуди, и мравки, неуморно пъплещи в тревата, носи винаги разочарование; природата, представена от небеса, води и далечни хоризонти, е много по-привлекателна. Мразът и предвещанието на зимата сега го изпълваха с вълнение, насочваха мислите му към дивата схватка между отборите на „Сейнт Риджисис“ с „Гротън“ отпреди памтивека, отпреди седем години — и към оня есенен ден във Франция преди дванайсет месеца, когато, залегнал с взвода си във високата трева, чакаше да затрака картечницата. Видя двете картини едновременно, и двете разпалваха в него някакъв първичен възторг — две игри, които бе играл, различни по тръпчивост, свързани по някакъв особен начин, отделящи се от Розалинд и от темата за лабиринта, до който в крайна сметка бе сведен животът му.
„Самолюбие съм — помисли той. — И тази моя черта не се променя, когато «видя човешко страдание», «изгубя родителите си» или «помагам на хората». Това самолюбие не е просто част от мен, то е най-живото в мен. И не като го избягвам, а като преминавам отвъд него, мога да постигна увереност и равновесие в моя живот. Няма безкористна добродетел, на която да не съм способен. Мога да се жертвам, да бъда великодушен, да помагам на ближния си, да търпя заради него, да дам живота си за приятеля — защото всички тия неща може да се окажат най-добрият начин на моята самоизява. Но в мен няма нито капка от сока на обикновената човешка добрина.“