Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
Еймъри сам се спря. За първи път в живота си той започна да се усъмнява силно във всички обобщения и афоризми. Бяха прекалено лесни, прекалено опасни за общественото съзнание. А обикновено в някаква подобна форма дълбоките идеи стигат до широкото съзнание след около трийсет години: Бенсън64 и Честъртън бяха популяризирали Юисманс и Нюман65; Шоу бе подсладил Ницше, Ибсен и Шопенхауер. Обикновеният човек научаваше за изводите на мъртвите гении от ловките парадокси и поучителните афоризми на някой посредник.
Животът беше дяволска неразбория… ръгби-мач, чийто рефер е отпратен, играчите до един са в засада, но всички настояват, че реферът е щял да бъде на негова страна…
Прогресът е лабиринт… хората се втурват сляпо в него, а после възбудено излизат и тръбят, че са го открили… невидимия крал — принципът на еволюцията… като пишат книги, започват войни… основават школи…
Дори да не бе егоцентричен, Еймъри би започнал всяко търсене от себе си. Той сам си беше най-добрият пример — ето го в дъжда, човешко същество с пол и гордост, възпряно от случая и от собствения си темперамент, от благото на любовта и бащинството, съхранено, за да даде своя дял в съграждането на живото съзнание на нацията.
Самовинящ се, самотен и обезверен, той застана пред входа на лабиринта.
Нова зора се сипна над реката, окъсняло такси изфуча по улицата, фаровете му още лъщяха като горящи очи на лице, побеляло от нощно пируване. Далеч, по реката проплака сирена.
Монсеньор
Еймъри все мислеше колко доволен би останал монсеньор от своето погребение. То бе великолепие на католичеството и обредността. Епископ О’Нийл отслужи тържествена меса и сам кардиналът даде последното опрощение. Присъстваха Тортън Ханкок, мисис Лорънс, британският и италианският посланик, пратеник на папата и множество приятели и духовници — но неумолими ножици бяха прерязали всички тези нишки, които монсеньор бе държал в ръцете си. За Еймъри бе непоносимо скръбно да го види легнал в ковчега със сключени ръце върху пурпурната одежда. Лицето му не бе променено и тъй като не бе очаквал смъртта, не изразяваше нито болка, нито страх. Беше скъпият стар приятел на Еймъри — негов и на другите присъстващи, защото църквата бе препълнена с втрещени втренчени лица и най-високопоставените сякаш бяха най-покрусени.
Като архангел кардиналът във филон и с митра поръси със светена вода. Гръмна органът. Хорът запя Requiem eternarm.
Всички тия хора скърбяха, защото в някаква степен бяха зависили приживе от монсеньор. Тяхната мъка бе нещо много повече от разчувстване по „дрезгавия му глас или олюляваща походка“, както е казал Уелс. Те намираха опора във вярата на монсеньор, в дарбата му да не пада духом, да вижда в религията и светлина, и сенки, да приема всяка светлина и сянка като лице на бога. Хората се чувстваха в безопасност, когато бе наблизо.
От опита на Еймъри да се пожертва се бе родила ясната представа за краха на неговите илюзии, а от погребението на монсеньор се роди романтичният елф, който щеше да влезе с него в лабиринта. Той откри нещо, което желаеше, което винаги бе желал и което винаги щеше да желае — не да буди възхищение, заради което се бе страхувал; не да буди любов, в което бе съумял да се убеди; а да бъде нужен на хората, да стане необходим. Спомни си какво чувство за сигурност му даваше Бърн.
Животът се разкри в един от своите удивителни взривове на лъчезарие и отведнъж и завинаги Еймъри отхвърли стария афоризъм, увъртял се вяло в ума му: „Твърде малко са нещата от значение, а нищо не е от голямо значение.“
Напротив, Еймъри изпита всеобхватно желание да вдъхва на хората чувство за сигурност.
Големият човек с цайсите
В деня, в който Еймъри пое към Принстън пеш, небето бе безцветен свод, хладен и висок, избавен от дъждовната заплаха. Денят бе сивкав, най-безплътното от всички времена, ден за мечти, за далечни надежди и ясни прозрения. Ден, в какъвто се раждат чисти и абстрактна истини, пресъхващи на слънце, стопяващи се присмехулно на лунна светлина. Дърветата и облаците бяха изсечени с класическа строгост. Природата звънтеше в хармонично еднозвучие, метално като тръбен зов, бездиханно като Гръцката ваза.
64
Едуард Бенсън (1867–1940) — английски романист, изразяващ в произведенията си своето упование в моралния ред. Неговото творчество бележи окончателния край на декадентското направление в английската литература
65
Джон Нюман (1801–1890) — английски католически кардинал и религиозен писател. С дейността на Нюман е свързани обновителното движение в английския католицизъм.