Червения рицар

Капитанът дишаше тежко.

— Все едно трепеш деца — добави сер Джордж.

Цялото небе беше обагрено в розово-червено. Някъде вляво от тях падна още един камък.

— Още ли си мислите, че ще можем да ги удържим? — попита рицарят.

— Да — изхриптя Червения рицар. Бяха го ранили в плешката и той усещаше как кръвта му се смесва с потта. „Трябва да се науча да се церя сам“, каза си той. Кръвта се стичаше надолу и беше топла, а не студена.

„Защо? Защо тя ми обърна гръб?“

Той направи физиономия.

— Голяма работа ще бъде — призна сер Джордж.

— Да — успя да каже капитанът.

Тоби, който не носеше нито броня, нито оръжие, се появи жив и здрав след нападението на ърките — просто беше избягал и сега се върна.

— Нося храна — рече той.

Торбата му беше пълна с говеждо, хляб и хубави пити сирене и войниците на Дръзката наобиколиха край момчето като лешояди. Потупаха го по главата поне дузина пъти. Самият Тоби ядеше пай с месо, но това сякаш беше обичайното му занимание.

Дръзката се разхождаше сред тях.

— Пийте вода — говореше им тя като на деца, а после се обърна към капитана и го попита: — Дали ще се пробват отново?

Той сви рамене, но болката в рамото и тежестта на бронята напълно обезмислиха движението му, така че просто кимна.

— Нямам представа — отвърна той и си пое дълбоко дъх. Имаше чувството, че нагръдникът го стяга и му пречи да диша, а димът в дробовете му ги изгаряше.

Магията беше съвсем незначителна и недоловима, забеляза я едва когато си направи труда да я потърси. Въздухът беше пълен с отрова. Дори не разбираше точно как.

Дръзката се закашля.

„Хармодий!“ — извика той.

„Виждам я, момче.“

„Направи нещо!“ — кресна Червения рицар в главата си.