Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
— Аверче, ти си с най-висок ранг — рече тя.
— Може да се каже — кимна той, а Йеханес повиши тон:
— Да не си полудял! — изрева той на Том, който се изсмя.
Крис Фолиак — един от войниците, с които Дръзката споделяше палатката си — беше с най-висок ранг сред хората ѝ и нареди на останалите да тръгват. Аверчето махна с ръка и Дългата лапа излезе от строя, за да се присъедини към тях.
Минаха през страничната порта. Всички разбираха, че сер Йеханес не е съгласен със заповедта, само че дворът вече беше останал зад тях, а те се бяха измъкнали на светло.
Долу в полето стотици, може би хиляди изчадия напредваха към Долния град. Бяха толкова много, че сякаш самата земя беше оживяла.
— Йесу Христе — измърмори Крис Фолиак. — Йесу Христе!
Дългата лапа замислено се изплю, спря за миг до портата, обърна се и извика:
— Тоби! Майкъл!
Не виждаше нито прислужника на капитана, нито оръженосеца му.
— ЖАК! — изрева той.
Една висока монахиня, хубава въпреки празния си поглед, дойде до портата.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя.
— Капитанът е загазил. Кажи на Том Лошия… Кажи на сер Томас, че имаме нужда от стрели и подкрепления. Войниците да са с доспехи.
Тя кимна.
— Ще му предам.
— Гледай да го направиш, моме — рече Дългата лапа и внимателно се изплю встрани, а после ѝ отправи най-чаровната си усмивка и хукна по пътеката, за да догони останалите.
Докато се изкачваше край двама войници, които спореха, Хармодий наблюдаваше суматохата на двора. Накрая стигна до стената… беше по-лошо, отколкото си мислеше.
Той хукна бос към ябълковото дърво, почерпи сила и вдигна жезъла си…
Игуменката гледаше как дневната стража се строява под прозореца ѝ. Днес ротата изглеждаше особено дисциплинирана, а алените им жупони и лъснатите до блясък доспехи я караха да се чувства в безопасност, въпреки че това изобщо не беше вярно.
Докато ги гледаше, търсеше капитана, даваше си сметка, че той ѝ липсва и едновременно с това се самонаказваше, задето си го е позволила, жената в мъжки доспехи извика някаква заповед, а мъжете вдясно от строя се обърнаха и я последваха.
Внезапно въздухът натежа от напрежение и тревога, във всички посоки тичаха хора. Тя посегна със силата…
„Той се кани да ни нападне.“
Чувстваше се добре отпочинала и невероятно могъща. Прекоси покоите си, чак до прозорците на външната стена, които се издигаха на деветдесет метра от равнината и надникна навън.
Полето се гърчеше, сякаш бе покрито с червеи. Обзе я отвращение, което не беше само физическо. Усетили, че се разхожда, две послушници ѝ донесоха чаша топло вино и поръбена с кожа роба. Тя изпи виното и се облече, докато по-възрастната послушница я решеше.
— Побързай — рече игуменката, нахлузи обувките си, наметна расото си над робата и тръгна, докато изчадията долу все още бяха просто надигащ се прилив, вместо мощна вълна. Взе закривения жезъл с чуден зелен камък на върха, който по традиция се полагаше на всяка игуменка и хукна към беседката си под ябълковото дърво, сякаш беше млада жена.
Изненада се, когато завари и друг там. Той не просто стоеше под дървото, а буквално плуваше в силата.
— Магьоснико — рече тя и се закова на място.
— Игуменке — отвърна той. — Работя.
Пред очите ѝ Хармодий вдигна жезъла си. Силата му беше видима и се виеше около тялото като тънки пипалца.
Червения рицар наблюдаваше сбора на вражеската армия. Изчадията на Торн вече бяха в обсега на лъковете им, така че Безглавия и останалите се заеха да им пуснат кръв. Двамата най-млади стрелци в отряда донесоха снопове стрели от втория етаж, а по-възрастните започнаха да стрелят.
Капитанът и преди беше наблюдавал стрелците си, както в бой, така и по време на тренировка с мишени, но никога не беше виждал дузина професионалисти, които не си пестят силите, да работят в такъв синхрон.
Докато Безглавия измерваше вятъра и внимателно подреждаше стрелите си в приличните на кофички железни скоби, вградени в стената, той доста се беше суетил наоколо му. Двамата най-старши стрелци — Безглавия и Хубавеца — вдигнаха лъковете си, стреляха, обсъдиха къде се бяха прицелили и се загледаха в падащите стрели.
— Още веднъж — рече Хубавеца. Обикновено звучеше като нахален многознайко, но сега тонът му беше по-различен.
— Още веднъж — повтори Безглавия. — Готови ли сте, момчета?