Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
„Като че цяла България — казва Киро — е удавена от димитровско наводнение.“
Като че обичайният помпозен тон на цялата пропаганда е достигнал своето най-високо кресчендо. Очевидци разказват спомени за Димитров, философи и пропагандатори изнасят дълги реферати за Димитров, шест души писатели пишат романи за Димитров, в театрите се играят няколко пиеси, посветени на Лайпцигския процес, в които се повтарят едни и същи думи, едни и същи жестове, симфонични оркестри свирят димитровски концерти със съответните димитровски творби, художествените галерии са залети от физиономията на вожда в разни варианти. Провеждат се спортни турнири в негова чест, като всяко предприятие работи за отпразнуване на годишнината. Текезесета и машинно-тракторни станции обещават в чест на Димитров да произведат толкова и толкова жито… като че иначе може и да не се произведе. В Съюза на писателите, в Съюза на журналистите и в Академията на науките има национални конференции, в които се разискват обемисти доклади, започващи с прилагателното димитровски. Дори армията провежда димитровски маневри и трамваите в София вървят по димитровски. А моят приятел бай Васо, който пак се върна към гробарската си професия и трябваше да изкопае голям гроб за масово погребение на жени от един старчески дом, които инфлуенцата бе изпратила скоропостижно на оня свят, ми каза:
„Изкопах гроба по димитровски!“
Един италианец, който следва българска филология и също чете в третата читалня на библиотеката, надзърта в нашата работа и клати глава с недоумение:
— Всяка втора дума е димитровска… Не използувате ли думата „Димитров“ и като глагол?
— Не — отвръща Киро. — Използуваме я като дума-куршум!
— Как? — мига срещу нас италианецът.
— Ами с нея убиваме съдържанието на всички останали думи!
— Е, не ви ли заболява главата? — пита проклетия италианец, който, изглежда, е научил добре български.
— Имунизирани сме — обясняваме му ние… — Всяка година ни ваксинират с някоя подобна думичка, така че стомашно-чревната ни система остава незасегната!
И ние му посочваме вестниците от 1949 година, когато се чествуваше 70-годишният рожден ден на още по-големия баща, вожд и учител, любимия на всички ни Йосиф Висарионович Сталин. Лицето на италианеца се издължава, когато му четем първата страница на „Работническо дело“, и той казва съвсем сериозно:
— Не може да бъде! Това трябва да е вътрешно издание на някоя психиатрия! Нали знаете, понякога разрешават на болните да печатат вестници!
Ние му казваме да внимава какво говори, защото всичките тия кампании ги провеждат горе-долу едни и същи хора, които смятат цялата тая работа за най-важно обществено мероприятие.
— И колко често се провеждат тези кампании? — пита той.
— Безспирно! — казваме ние и му посочваме как цялата 1960 година премина под още по-страхотното наводнение на чествуването на 90-годишнината на Ленин, което пък бе подготовка за най-фантастично чествуване на 100-годишнината през 1970 година.
През „ленинската“ 1960 година устата на българските граждани сякаш бяха задължени да произнасят, да разговарят, да се радват, да страдат, да възклицават с една-единствена дума: „Ленин“. В речника на годината думата „Ленин“ стана синоним на хляб, на вода, на вино, на зарзават, на кебапчета, на всичко. Всичко беше „Ленин“. И отново добре тренираната армия от журналисти, писатели, артисти, художници, композитори, циркови клоуни, радио-телевизионни говорители влезе в бойни действия и изстреля милиони такива куршумчета-ленин, които имаха същия убийствен ефект като куршумчетата-сталин или димитров.
— Но всичко това не обезсмисля ли чествуванията? — пита италианецът, който просто си остава италианец.
Ние с Киро се споглеждаме с един и същ мълчалив въпрос: „Знаеш ли го този италианец дали наистина е италианец?“ Все пак му казваме: