Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Крясъци, писъци и викове внезапно раздират атмосферата около църквата. Един от моите приятели дръпва жена си и казва страхливо:
„Да бягаме, защото тук ще става нещо голямо!“
Нищо не става. Многобройната милиция, която се появява на площада, бързо ликвидира инцидента. Виждаме милиционерите да мъкнат с ритници и удари горките хлапаци и да ги натикват в колите. После ги откарват Господ знае къде. Но в резултат на цялата суматоха кордоните, заобикалящи целия площад, са изчезнали и тълпите отвред нахлуват към църквата. Всичко наоколо се задръства с народ и никаква милиция не може да го върне обратно.
„Горките момчета — казват хората около мене. — Сега ще има да видят едно възкресение!“
Когато камбаните удрят, успявам да се покача на една пейка и виждам около себе си море от народ. И сега следва нещо невероятно. Хиляди хора измъкват отнякъде свещи и започват да ги палят. Някой бутва свещ и в моите ръце. В миг виждам чудно море от свещи, които осветяват човешките лица отдолу, като им придават неестествена изразителност. Навред хора се целуват, около мен се чукат с яйца и се чува почти нестихващо:
— Христос воскресе!
— Воистина воскресе!
Може би поради инцидента, който разтърси всички, може би поради тежкия и тържествен звън на камбаните цялата атмосфера ми изглежда силно приповдигната, някак бурно-тържествена. Струва ми се, че в този миг тълпата е готова за нова и много по-голяма експлозия.
Но никой не я предизвиква. Милицията безшумно се е оттеглила и ние бавно се понасяме с течението към улица „Раковски“. На пейките срещу паметника на Вазов виждам Йордан Радичков и Дико Фучеджиев с жените си. Дико шеговито се опитва да угаси моята свещ и измънква, че дошли да погледат и че бил изненадан, когато открил толкова много познати и приятели на площада.
— За какво са дошли, да ги пита човек! — казва той.
— Ами да погледат! — казвам аз.
После някой ни казва, че от интерес обиколил с кола между 10 и 12 часа дузина квартални църкви и навсякъде било препълнено с местен народ.
— Имам чувството — казва Цветан, — че хората търсят в църквата това, което не могат да намерят извън нея!
БЕЗКРАЙНИЯТ ПАРАД
Двамата с моя приятел Киро сме се затворили в читалня номер 3 на Народната библиотека и прелистваме почти всички вестници и списания от тази пролет, защото искаме да видим какви актуални проблеми читателите са поставяли в своите писма и какво най-много ги вълнува. Ние разбираме, че отпечатаните във вестниците писма ще ни предоставят твърде осакатен и подбран материал, но се надяваме, че ще попаднем на нещо неочаквано и интересно. С други думи, търсим житейски материал, за да уплътним вече готов филмов сюжет. Прелистването на хилядите страници се оказва твърде бърза и лека задача. Защото върху всяка страница, корица, притурка, във всяка статия, очерк, критика, отзив, стихотворение, разказ, във всички тия издания — централни и местни, се среща едно име — Георги Димитров. Това име се повтаря десетки пъти в една колона, често пъти многократно в едно и също изречение, заедно с истински потоп от производни: димитровска родина, димитровска правда, димитровска партия, димитровска вярност, димитровски героизъм, димитровски устрем, димитровска мъдрост, димитровска политика, димитровска грижа, димитровско отношение, димитровска младеж, димитровска армия, димитровски успехи, димитровско съзнание, димитровски дълг, димитровско прозрение… и като че на света няма нищо положително, което да не може да бъде димитровско. Хиляди лозунги гласят: да живеем по димитровски, да учим по димитровски, да се борим по димитровски, да произвеждаме по димитровски, да се ориентираме по димитровски и прочие, и прочие. Всичко това се придружава от хиляди портрети, снимки, рисунки, които в разни варианти възкресяват образа на „любимия вожд и учител на българския народ“.