Осем
- Автор: Невил Катрин
- Серия: Осем #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Осем». Краткое содержание книги:
Стигнах опипом до каютата, ръководена от мътната светлина на люка. Хамакът се бе откъснал от стената. Лили седеше в един ъгъл, гушнала посърналото кученце в скута си. То бе положило лапки на гърдите й и се опитваше да я оближе по лицето. Наостри уши, щом ме чу да шляпам през водата, докато се клатушках между леглата и кухненския бокс. Както вървях напред, вдигах разни неща от пътя си и ги подхвърлях към мивката.
— Добре ли си? — попитах Лили. Каютата миришеше на повръщано. Не ми се искаше да се взирам във водата, в която газех.
— Ще умрем — изпъшка тя. — Господи, след всичко, което преживяхме, сега ще умрем. И то заради проклетите фигури.
— Те къде са? — попитах, обзета от паника, защото ми се стори, че сънят ми се е превърнал в реалност.
— Тук са, в чантата — отвърна тя и измъкна сака от водата. — При един скок на яхтата те се изсипаха и се стовариха право върху мен… а после хамакът падна. Цялата съм в синини… — По бузите й се стичаха сълзи и мръсна вода.
— Дай да ги прибера. — Грабнах сака и го пъхнах под мивката, а след това затворих вратичката на шкафа. — Май ще се измъкнем. Бурята утихва. Соларин има ужасна рана на главата. Трябва да намеря нещо, за да го почистя.
— Видях в тоалетната някакви лекарства — немощно подхвърли тя и опита да се надигне. — Господи, пак ми става лошо.
— Легни си — предложих й аз. — Горната койка би трябвало да е по-суха. Връщам се, за да му помогна.
Когато излязох от малката тоалетна с мократа кутия лекарства, която успях да намеря, Лили вече се бе покачила на горното легло и пъшкаше, обърната на една страна. Кариока я буташе, за да се пъхне под нея с надеждата да си намери сухо местенце. Погалих и двамата по мокрите глави, след това се отправих по скърцащите стъпала, докато яхтата не спираше да се клатушка.
Небето беше изсветляло, бе добило цвета на мляко с какао, и в далечината забелязах нещо подобно на локва светлина. Нима най-лошото вече бе отминало? Усетих облекчение, когато се отпуснах до Соларин.
— Всичко е мокро — казах му аз, отворих пълната с вода кутия и прегледах съдържанието й. — Затова пък има йод и ножици…
Соларин погледна и извади туба с някакъв мехлем.
— Ако искаш, ме намажи с това — предложи той и отново извърна поглед напред, докато се разкопчаваше с една ръка.
— Ще дезинфекцираш мястото и кървенето ще намалее. След това можеш да накъсаш ризата, за да ме превържеш.
Помогнах му да я свали от едното рамо и измъкнах ръката му, докато той оглеждаше вълните. Усетих мириса на топлата му кожа. Постарах се да не мисля за това, докато той говореше:
— Бурята отминава. Тепърва ни чакат проблеми. Утлегарът се е спукал, кливерът е станал на парцали. Няма да успеем да стигнем до Марсилия. Освен това сме се отклонили от курса — трябва да се ориентирам къде сме. Щом ми оправиш раната, поеми руля, за да огледам картите.
Лицето му бе като маска, докато се вглеждаше в морето, и аз полагах усилия да не забелязвам тялото му, голо от кръста нагоре. Какво ми става, питах се. Може и да бях объркана след преживяния ужас, ала докато се носехме по вълните, не можех да спра да мисля за топлите устни и за цвета на очите му…
— Ако не успеем да се доберем навреме в Марсилия — попитах, след като си наложих да започна да разсъждавам, — нали каза, че самолетът няма да ни чака?
— Няма — потвърди Соларин и се усмихна странно, без да откъсва очи от морето. — Доста неприятно се получи. Може да се окажем на някое отдалечено място. Като нищо би могло да стане така, че да не си намерим транспорт месеци наред. — Ужасно, нали? Какво ще правиш, вързана с един луд руснак, който ще те забавлява единствено с шах?
— Ще се наложи да се науча да играя — отвърнах и се заех с импровизираната превръзка, а той се намръщи.
— Струва ми се, че може да почака — каза ми той и ме стисна за китките, въпреки че и двете ми длани бяха пълни с лекарства и ивици от скъсаната му риза. Изправи ме на крака, прехвърли ръце през коленете ми и ме метна на рамо като чувал с картофи, после стъпи на седалката в кабината, докато яхтата се мяташе сред вълните.
— Какво правиш? — разсмях се аз, с увиснала на гърба му глава.
Соларин ме плъзна по тялото си и отново ме пусна на палубата. Водата заливаше босите ни крака, докато стояхме един срещу друг и се опитвахме да запазим равновесие.
— Ще ти покажа какво друго умеят руските гросмайстори — заяви той и ме погледна. Сиво-зелените му очи не се усмихваха. Привлече ме към себе си и устните и телата ни се срещнаха. Усещах топлината на голите му гърди през мократа тъкан на блузата. В устата ми капеше солена вода, докато той целуваше очите и лицето ми. Беше вплел пръсти в мокрите кичури. През студената блуза усещах собствената си топлина, която разтапяше студа в мен също като лед на топлото слънце. Стиснах раменете му и зарових лице на гърдите му. Соларин шепнеше в ухото ми, докато яхтата се люлееше заедно с нас: