Осем

— Справи се отлично — похвали ме Соларин, щом влязох при него в кабината. — Много добра яхта… — Замълча и ме погледна. — Слез долу да си починеш. Струва ми се, че имаш нужда. Играта все още не е свършила.

Истина беше. След като подремнах в самолета към Оран преди дванайсет часа, не бях мигвала повече. Имах чувството, че оттогава са минали дни. Като изключим топването на кея, не се бях и къпала.

Преди да се предам на умората и глада, имаше някои неща, които на всяка цена трябваше да разбера.

— Нали каза, че отиваме в Марсилия? — полюбопитствах аз. — Това няма ли да е едно от първите места, на които главорезите на Шариф ще ни търсят, когато се усетят, че не сме в Алжир?

— Ще акостираме при Ла Камарг — отвърна Соларин и ме побутна да седна, когато над нас се разнесе гръм. — Камил е уредил да ни чака частен самолет на писта наблизо. Няма да ни чака вечно — и без това му е било безкрайно трудно да го уреди, — така че да се надяваме на попътен вятър.

— Няма ли да ми кажеш какво става? — помолих аз. — Защо не си споменал досега, че Мини ти е баба, че познаваш Камил? И най-вече как попадна в тази игра? Мислехме, че Мордекай те е въвлякъл.

— Така е — потвърди той, без да откъсва поглед от тъмното море. — Преди да дойда в Ню Йорк, бях виждал баба един-единствен път. Тогава бях още дете. Едва ли съм бил на повече от шест, но никога няма да забравя… — Соларин мълча дълго, потопен в спомени. Не прекъснах мислите му, изчаках го търпеливо, докато реши да продължи.

— Не познавам дядо си — обясни бавно той. — Починал е, преди да се родя. Тя се е омъжила за Ренселаас доста по-късно, а след като и той е починал, се омъжила за бащата на Камил. С Камил се запознах, когато пристигнах в Алжир. Мордекай дойде в Русия, за да ме въведе в играта. Нямам представа къде и как са се запознали с Мини, но смея да твърдя, че е най-безпощадният шахматист след Алехин, но много по-приятен и чаровен. За краткото време, когато имахме възможност да играем заедно, научих от него невероятни техники.