Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
— Донесете му дрехи — нареди Арман, положил длан на рамото ми. — Той, нашият изгубен господар, трябва да изглежда представително, както винаги е бил обичаят му.
Помолих да поговоря с Елени, с Феликс или Лоран, но те се смееха. Тези имена изобщо не им бяха известни. Името Габриел също нищо не им говореше.
А къде беше Марий? Колко ли страни, реки, планини ни разделяха? Дали той виждаше и чуваше това, което се случва?
Мечтаех си да се измъкна оттук, да се завърна в Луизиана, да оставя времето да изпълни неизбежната си задача. Пак мечтаех за земята, за хладните й дълбини, които бях познал за толкова кратко в Кайро. Мечтаех за Луи и Клодия, и че сме заедно. Клодия по някакво чудо бе пораснала и се бе превърнала в прекрасна жена, и тя ми каза със смях: „Виждаш ли, ето защо дойдох в Европа — да открия как да постигна това!“
И ме обзе страх, че никога няма да ми позволят да изляза оттук, че ще ме погребат, както бяха погребали онези, гладуващите, под Гробището на невинните, че съм допуснал фатална грешка. Заеквах и плачех, и се опитвах да говоря на Арман. А после разбрах, че Арман изобщо го нямаше там. Ако бе идвал, то също толкова бързо си бе отишъл. Привиждаха ми се картини.
И жертвата, топлата жертва…
— Умолявам ви, дайте ми я!
И Арман отвръща:
— Ще кажеш онова, което аз ти наредих да кажеш.
Това бе съд на тълпата чудовища, белолики демони, които крещяха обвинения, Луи се молеше отчаяно, Клодия се взираше нямо в мен… И аз казах: да, тя беше тази, която го стори, да, и запроклинах Арман, когато той отново ме блъсна в тъмното, и невинното му лице бе лъчезарно както винаги.
— Но ти се справи добре, Лестат. Добре се справи.
Какво бях сторил? Бях свидетелствал срещу тях, че са нарушили древните закони? Че са въстанали срещу предводителя на сборището? Та какво ли знаеха те за древните закони? Крещях и зовях Луи. А после в мрака пих кръв, жива кръв от нова жертва, и не беше целебната кръв, бе просто кръв.
Отново се возехме в каретата, валеше. Пътувахме през полето. А после се заизкачвахме все по-нагоре и по-нагоре в старата кула, чак на покрива. Държах в ръце окървавената жълта рокличка на Клодия. Бях я видял в тясното и влажно място, където слънцето я е изпепелило.
— Разпръснете пепелта! — помолих, ала никой не се помръдна. Разкъсаната, окървавена жълта рокличка лежеше на пода на килията. Сега бе в моите ръце.
— Те ще разпръснат пепелта, нали? — попитах.
— Не искаше ли ти справедливост? — попита ме Арман, увит в черната си вълнена пелерина, за да се пази от вятъра, с лице, потъмняло от силата, вляла се в него след скорошния лов.
Какво общо имаше всичко това със справедливостта? Защо държах този предмет, тази рокличка?
Загледах се надолу от назъбените стени на Магнус и видях, че градът е дошъл, за да ме хване. Той протягаше дългите си ръце, за да прегърне кулата, а въздухът вонеше на фабричен дим.
Арман стоеше неподвижно до каменните перила и ме гледаше, и внезапно ми се стори тъй млад, колкото бе Клодия. И гледай да се увериш, че са поживели, преди да ги сътвориш, и никога не сътворявай някой толкова млад като Арман. Преди смъртта си тя не бе казала нищо. Оглеждала е събралите се около нея, все едно са великани, ломотещи на незнаен език.
Очите на Арман бяха зачервени.
— Луи… Къде е той? — попитах. — Те не са го убили. Видях го. Той излезе под дъжда…
— Пратиха подире му преследвачи — отвърна той. — Вече е унищожен.
Лъжец с лице на момченце от църковния хор.
— Спри ги! Длъжен си! Ако има още време…
Той поклати глава.
— Защо не можеш да ги спреш? Защо си устроил всичко това — и съдът, и всичко? Какво те е грижа за това, което са ми сторили?
— Свърши се.
Сред рева на вятъра се разнесе писъка на парна свирка. Връзката между мислите ми се разпада… Те се изгубват… И не искат да се върнат. Луи, върни се.
— И ти нямаш намерение да ми помогнеш, нали?
Отчаяние.
Той се наведе напред и лицето му се преобрази, както преди много, много години, сякаш гневът го разтапяше отвътре.
— Ти, който унищожи всички ни, ти, който взе всичко! Какво ли те е накарало да мислиш, че ще ти помогна? — той се приближи, лицето му бе неузнаваемо разкривено. — Ти, който ни сложи на крещящи плакати на булевард Дю Тампл, превърна ни в герои на евтини историйки и салонни беседи!
— Но аз не съм сторил това. Ти знаеш, че аз… Кълна се… Не съм го сторил аз!