Вампирът Лестат

Дори и необичайната му красота и неизчерпаемият чар за него бяха някаква тайна. Когато прочетете твърденията му, че съм го направил вампир, защото съм възжелал плантаторската му къща, това по-скоро би трябвало да се отдаде на присъщата му скромност, а не на тъпота, предполагам.

Що се отнася до убеждението му, че съм бил селянин, е, това е разбираемо. В края на краищата, той бе капризно и затормозено дете на средната класа и като на всички колониални плантатори му се искаше да бъде истински аристократ, макар и никога да не бе срещал такъв, а аз бях издънка на дълго родословие от господари феодали, които си облизваха пръстите и на вечеря хвърляха през рамо кокалите на кучетата.

Когато той твърди, че съм си играел с невинни непознати, сприятелявал съм се с тях и после съм ги убивал, как би могъл да знае, че аз ловувах почти изключително сред комарджиите, крадците и убийците и бях верен на негласната си клетва да убивам злодеите повече, отколкото някога съм се надявал? (Младият Френие например, плантатор, когото Луи безнадеждно романтизира в своя текст, всъщност беше разюздан убиец и лъжеше на карти и когато го поразих, се готвеше да предаде в чужди ръце семейната плантация, за да изплати дълг. Развратниците, с които веднъж пирувах пред Луи, напук на него, бяха упоили и обрали мнозина моряци, дето повече никой не ги бе видял живи.)

Ала подобни дреболии всъщност нямат значение. Той е разказал историята такава, каквато е вярвал, че е била.

А в действителност Луи винаги е бил сбор от недостатъците си, най-измамно човечният демон, когото съм познавал. Дори и Марий не би могъл да си представи едно толкова състрадателно и съзерцателно създание, вечният джентълмен, който дори учеше Клодия как да борави със сребърните прибори, когато тя, да е благословено мъничкото й сърчице, нямаше ни най-малка нужда дори да пипне нож или вилица.

Слепотата му за подбудите или за страданията на другите бе едно от нещата, които съставляваха чара му, също колкото и несресаната черна коса или вечно тревожния израз на зелените му очи.

И защо ми е да разказвам за това как той идваше при мен, скръбен и тревожен, и ме е умолявал никога да не го напускам. Или как се разхождахме заедно и разговаряхме, играехме заедно Шекспир за забавление на Клодия, или излизахме, хванати подръка, на лов из кръчмите по речното крайбрежие, или да танцуваме валс с тъмнокожи красавици на прочутите квартеронски балове?

Четете между редовете.

Аз го предадох, когато го сътворих, и това е важното. Точно както предадох и Клодия. И му прощавам глупостите, които е написал, защото е казал истината за свръхестествената обвързаност между него, Клодия и мен, която нямахме право да споделяме през онези дълги десетилетия на деветнайсети век, когато пауновата окраска на стария режим избледняваше, а прелестната музика на Моцарт и Хайде отстъпваше място на Бетовеновата бомбастичност, която навремени твърде забележително наподобяваше звъна на моите въображаеми Камбани на ада.