Лавинен огън
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лавинен огън». Краткое содержание книги:
Престои най-важната битка, а с магията нещо определено не е наред-изчезват пророчески текстове, променят се книги. И Калан? Къде е Калан?
Забравена от всички, заличена от съзнанието им с помощта на коварна древна магия, Майката Изповедник е в плен на зли сили, за които животът няма никаква стойност. Лавинният огън ще заличи съществуването. Лавинният огън ще разплете нишката на живота. Освен ако…
Накрая Зед дръзна да покани Ричард да се върне в Кулата, за да могат с Ничи да му помогнат, в случай че звярът реши да го нападне. Ричард изпълни молбата му без коментар или възражения. И така, прекара последните дни в обикаляне не на двореца, града или горските пътеки, а на външните укрепления на кулата, забил поглед в далечината.
Ничи отчаяно търсеше начин да му помогне, но Зед категорично настоя да не предприемат нищо и да видят дали с времето няма да започне да се връща към действителността и да осъзнае, че връзката му с Калан е просто плод на въображението му, роден в часовете, когато е бил в безсъзнание. В това отношение Ничи не смяташе, че времето ще разреши каквото и да било. Бе прекарала с Ричард достатъчно време, за да разбере, че става въпрос за доста по-сериозен проблем. Беше убедена, че той се нуждае от помощ, ала нямаше представа как точно да му я даде.
Тя забърза по коридора и меките пътеки погълнаха шума от стъпките и. Остави се на връзката и с Ричард да я води и закрачи уверено през лабиринта от коридори и коридорчета, стълби и тунели — нямаше смисъл да хаби усилия да запаметява различни маршрути из Кулата.
Докато вървеше към него, си спомни за целувката, с която го изпрати от Алтур’Ранг и чиято цел бе да създаде тази магическа връзка помежду им, за да може тя да го открива по нея. Изпитваше определена вина заради тази целувка, макар наистина да и бе доставила блажено удоволствие. Все пак съзнаваше, че изобщо не се налагаше да го целува по този начин, за да свърши работата си. Можеше просто да го докосне с пръст по опакото на ръката или по рамото и да активира връзката, без той изобщо да разбере.
Но точно тогава Кара и наговори куп приказки за това как трябва да накара Ричард да погледне на нея по друг начин и и напълни главата с едни по-различни възможности. Онази целувка определено би трябвало да остави у него ярък спомен за нея. Но от друга страна, вероятно бе доста агресивно да постъпи с него по този начин, предвид душевното му състояние. Той бе влюбен в друга, нищо че ставаше въпрос само за сън, а Ничи не уважи чувствата му. Сега съжаляваше, че го целуна по онзи начин. От друга страна обаче, и се щеше да го бе целунала по устните, а не по бузата.
Направо я заболя сърцето, като чу от Кара, че Шота го е целунала и се е опитала да го накара да остане при нея. Ничи подозираше как се чувства вещицата, но това не и помагаше да приеме с по-леко сърце този факт.
Ничи бе готова на всичко, за да го прегърне, да го утеши, да му каже, че всичко ще бъде наред — не за друго, а само и само, за да го накара да се почувства по-добре, да го успокои, че има хора, които болеят за него.
Но знаеше, че не му е нито времето, нито мястото за подобни изпълнения.
В същото време знаеше, че това не може да продължава вечно. Той просто няма да издържи. Животът му не може просто да се застопори в тази фаза и да се зарее в пространството, без неговата съзнателна намеса. Ричард трябваше да дойде на себе си.
Ничи продължи уверено напред, забърза крачка, спусна се в мрежата от коридори и празни зали, внезапно и необяснимо — почувствала остра нужда да го види, да бъде до него.
Ричард стоеше на ръба на стената, отпуснал една ръка на масивния парапет и загледан през бойницата. Имаше чувството, че се намира на края на света. По полетата и хълмовете долу в ниското бавно пълзяха сивкави сенки, подгонени от облаците във високото небе.
Сякаш бе загубил всякаква представа за време. Дните му се сливаха в едно безкрайно, монотонно, безсмислено, празно съществуване. Нямаше никаква представа от колко време стои край дупката в стената и се взира някъде в далечината.
Сега, когато Калан беше мъртва и погребана, за него всичко бе изгубило смисъл. Всъщност трудно си представяше, че изобщо някога бе имало смисъл. Дори не можеше да е сигурен, че тя наистина е съществувала, че е била жив човек.
Но при всички положения сега всичко бе свършило.
Кара беше наблизо. Тя винаги бе наблизо. В известен смисъл това му беше успокоение, да знае, че винаги и за всичко може да разчита на нея. Понякога обаче му действащо някак изнервящо да знае, че никога не е сам, че тя го следва като сянка.
Запита се дали Кара смята, че е достатъчно близо, за да го хване, ако реши да скочи.
Той знаеше, че тя не е достатъчно близо.
Зарея поглед по покривите на къщите в Ейдиндрил, които от тук изглеждаха съвсем мънички. В едно отношение двамата с града си приличаха — бяха съвсем пусти. Животът си бе отишъл и от двамата.
След като изрови гроба — не можеше да се насили да го нарече гроба на Калан дори наум, камо ли на глас, — вече не намираше смисъл да живее. Ако човек можеше да умре ей така, само като си го пожелае, вероятно вече да е мъртъв. Ала смъртта, поканиш ли я, внезапно става ужасно свенлива. Дните се влачеха в безкрайна върволица.