Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
— Шуте, какво отприщи в света? — изстенах.
Драконът се напъна отново и се измъкна още малко от рушащия се лед. Намери по-стабилна опора върху останките от доскорошната си гробница и издърпа от дупката и опашката си. Излизаше сякаш безкрайно, бе невъзможно дълга, докато накрая не се уви около него като бич. Внезапно той отметна глава и нададе крясък, който започна като дълбок рев и започна да се повишава, докато не ме проглуши. Това бе първият звук, който чух след взрива. Стори ми се като ново сетиво — ликуващият вик на дракона отекваше вътре в мен.
А после ноздрите му се разшириха и клиновидната глава се спусна към тялото на Орела. Макар човекът да бе мъртъв, онова, което щеше да го сполети, ме изпълни с ужас. Айсфир подуши тялото и избута ледените канари, които го бяха смачкали. Подхвана го внимателно, после го вдигна и го тръсна, за да махне последните парчета лед, точно както Нощни очи махаше сухи листа от уловена и измъкната на брега риба. Драконът се хранеше като чайка — подхвърли нагоре месото, което доскоро бе човек, отвори широко челюсти и падащото тяло се озова в гърлото му. След миг Орелът се превърна в буца, плъзгаща се надолу по дългата шия.
Вълкът в мен не виждаше в това нищо особено — мъртвият човек беше месо като всяко месо и драконът просто го бе изял. Аз самият го бях правил в моменти на голям глад, случвало ми се беше да отмъквам остатъците от улова на мечка, докато тя спи с пълен стомах. Но Орелът бе човек и лидер на хора, човек, който се бе хранил до мен и с когото бяхме говорили до лагерния огън. А сега бе станал просто храна за съществото, което събудихме. Това преобърна представите ми.
Смътно осъзнах какви огромни последици за света ще имат действията ни. Това не бе каменен дракон, наситен с душите на герои и събуден да ни спаси. Това бе огромно създание от плът и кръв, с апетит, желания и волята да ги задоволи заради собственото си оцеляване, без значение какво може да струва това на нас, хората.
Вдигнах замаяно очи, търсех път за отстъпление. Не се намирах директно срещу Айсфир, но бях съвсем близо до него и като едното нищо можех да се превърна в улов. Бях потресен, когато видях как спътниците ми приближават ръба на изкопа, за да гледат слисани онова, което бяха освободили. Бърич бе сред тях, сложил ръка върху рамото на Пъргав, Любезен също; Кокъл се взираше с алчния поглед на менестрел. Напразно търсех с очи Сенч и Предан и се уплаших, че са загинали. Видях нечий обут в ботуш крак недалеч от мен и се надявах, че все още е прикрепен към скритото под снега тяло. Кой беше това? Забелязах как Пъргав ме сочи и говори тревожно на Бърич. Старият глупак отвори уста и разчетох думите по устните му още преди да долетят до мен.
— Фиц! Фиц, бягай!
Главата на дракона се завъртя в посока на вика. Видях как сребристочерните му очи се спират върху човека, който ме бе отгледал, как главата в края на дългата шия се вдига.
— Не! — изревах; чувах и собствения си вик като шепот.
Бърич явно разбра, че е привлякъл вниманието на дракона, защото се обърна и блъсна силно Пъргав, който полетя и се просна по очи в снега. После се обърна с голи ръце срещу дракона.
И в този миг изгубих равновесие от нов трус. Ледът под мен започна да пропада. Айсфир също се мъчеше да се задържи. Разпери широко оръфаните си криле и впи нокти в ръба на изкопа. Хората побягнаха, докато се измъкваше навън. В същия миг ледът под него пропадна и зейна пропаст. Още докато се мъчех да се задържа за нещо, разбрах какво се е случило. Опитите на Айсфир да се освободи, а може би и експлозивите на Сенч, бяха отслабили тавана на тронната зала на Бледата жена. И сега той рухваше върху нея.
Яростно се надявах Бледата жена да бъде смазана под леда. Погледнах надолу към падащите в двореца парчета. Запитах се дали няма да се отвори проход към залата, дали не мога да скоча в дупката, да оцелея някак от това падане и да спася Шута, докато е все още жив. Най-вероятно срутилият се таван щеше да унищожи всичко. „Поне краят му ще е бърз“, помисли си някаква част от мен.
— Не! — изревах. — Не, не, не! Любими! Шуте! Не!
И сякаш в отговор на вика ми нещо в леда под мен се размърда. Вперих ужасен поглед в него, неспособен да проумея силата на онова, което се движеше под лавината. После то спря.