Империя в черно и златно

— Когато го прочетох, реших, че е променил решението си — каза предпазливо Ахеос. — Че се е отказал да тръгва със Салма. Но по-късно ми се стори странно, че е решил да задържи писмото. А и в Мина говорихте надълго и нашироко за шпионина, който можел да си променя лицето. Моят народ знае немалко за този стар орден. И постепенно започнах да се чудя… ами ако писмото е било оставено за теб, а го е намерил друг? Ами ако приятелят ти е заминал, но някой е побързал да заеме мястото му, без ние да разберем? Дори не мога да си спомня кога си тръгна онази минаска, водачката ни. Дори не се сбогува, но тогава реших, че такъв им е обичаят, защото минасци са вечно намусени и прочие. Но ако е намерила писмото и е решила да се възползва от шанса, който то дава, то ние въобще не бихме разбрали, че Тото си е тръгнал. Просто бихме решили, че водачката ни е поела обратно към Мина…

— Това не е достатъчно — възрази Че. — Не е било достатъчно, за да си сигурен.

— Така е, но после забелязах още две неща. Къде беше арбалетът му? Ако бях прав в подозренията си, то самозванецът не би могъл да си служи с арбалет, така както не мога аз или Тиниса, да речем. Но последното потвърждение дойде, когато го видях как те държи.

— Какво имаш предвид?

— Той… Тя те държеше като щит пред себе си, така че ако стрелям, да уцеля теб, а не нея. Мъжът, написал това писмо, никога не би постъпил така.

Че впери очи в писмото и сълзите дойдоха неканени. Устните й започнаха да треперят.