Огнената кралица

— Стигнахме толкова далеч — каза Кара. — Да ни откажеш познание сега…

— Целта ми е да опазя — прекъсна я Ерлин, — не да ви отказвам. Повярвай ми, няма да ми благодариш за това познание.

Отведе Вейлин до пътека, която извиваше покрай селището на ларетите и водеше към подножието на планината и древни руини. Вейлин огледа гранитните блокове и полуразрушените стени и намери нещо познато във формата им, в елегантните им очертания и в обветрените мотиви, изваяни върху камъка.

— Разрушеният град — каза той. — Това място е построено от същите ръце.

— Не съвсем — отвърна Ерлин. — Макар че са имали общ език. — Посочи едно стълбище, издигащо се от руините към планинския склон. Очите на Вейлин различиха още стъпала, издялани в камъка, които се виеха чак до върха. — И общи богове.

— Е — каза Ерлин, докато се катереха. Стъпалата бяха влажни от постоянната мъгла, а въздухът около тях ставаше мразовит. — Значи вече не се придържаш към Вярата.

— Човек не може да се придържа към една лъжа.

— Вярата никога не е била лъжа. Вярно, неясна е в някои отношения, а в други твърде строго се придържа към догмите. Но след като съм видял какво може да ни предложи откъм божества останалият свят, намирам, че тя ме устройва достатъчно.

— Когато се видяхме за първи път, ти каза, че не си имал друг избор, освен да следваш Вярата. След като разбрах кой си, помислих, че си имал предвид, че легендата е вярна, че си бил прокълнат от Покойните, задето си я отхвърлил.

— Прокълнат? Аз самият дълго време мислех така, когато ме прогониха от родното ми село. Все още изглеждах на трийсет години, докато онези, с които бях израснал, ставаха все по-прегърбени и сбръчкани. Жена ми беше най-ожесточената сред моите гонители, озлобена от завист заради продължаващата ми младост. Мразеше ме заради побелялата си коса и заради липсата на желание в погледа ми. Никога не съм съблюдавал Вярата особено стриктно, повтарях катехизисите, без да се замислям за значението им, от време на време подхвърлях язвителни думи към братята и досадното им морализаторстване. „Отричащ! — така ме наричаше жена ми, обзета от отчаяно желание да намери смисъл в тази мистерия. — Покойните са те проклели.“ Предполагам, че оттам е тръгнало всичко, че обидата на една озлобена старица е породила легенда.

— Значи никога не си чувал гласа им? Отвъдното не ти е било отказано?

Ерлин помълча, намръщи се и каза:

— О, чувал съм ги, но чак много години по-късно. Каквото и да си мислиш, братко, аз всъщност не съм недосегаем за смъртта. Вярно, не остарявам и не боледувам. Но без храна гладувам и ако ме ранят, ми тече кръв като на всички. Мога да умра — и веднъж, много отдавна, умрях. Или поне стигнах толкова близо до смъртта, че няма голяма разлика.

— След като съселяните ми ме изгониха, пътувах надалеч, обходих четирите васалства, защото в онези дни още нямаше Кралство — продължи той. — Предполагам, че съм търсил нещо, отговор на загадката на безконечния си живот, но нямах представа как да го намеря. Мистици и шарлатани се намираха лесно — всички те обещаваха мъдрост срещу злато и с времето всички се оказваха луди или мошеници. Един ден се отбих в някаква нилсаелска кръчма и чух един менестрел да пее за странните обичаи на сеордите, как пазели горския си дом с Мрачни чародейства. Това ми се стори добро място да потърся отговори. В края на краищата бях сам и определено не бях воин. Каква заплаха биха могли да видят в мен? Навлязох в гората и вървях дълго, а после един сеорд заби стрела в корема ми… И дойде да гледа как ми изтича кръвта, висок мъж с ястребово лице, което не показваше особена реакция, докато молех за помощ. Постепенно лицето му избледня и дойде мразовитата тъма на смъртта. Тогава ги чух — гласовете. Шепнеха, викаха, умоляваха… Бяха толкова много. „Това ли е Отвъдното? — помислих си. — Само пустота, в която ехтят гласовете на мъртвите?“ Никаква безметежност и мъдрост. Никакъв вечен покой. Трябва да кажа, че бях сериозно разочарован.