Галерия на мъртвите [bg]

— Не се притеснявай, Клеър — отвърна Кенеди и махна с ръка. — Ще разбера за какво става дума. Благодаря.

Клеър, все още разочарована от представянето си, мълчаливо излезе от кабинета и затвори вратата.

Кенеди махна очилата си и ги сложи върху старинното махагоново бюро. Колкото и просторен и луксозен да беше кабинетът му, Ейдриън Кенеди не беше бюрократ от кариерата.

Веднага след като завърши право, той беше започнал кариерата си във ФБР на доста млада възраст и не след дълго бе показал, че притежава дарбата на водач, съчетани с изключително аналитичен ум и вродена способност да мотивира хората. Тези качества скоро бяха забелязани и Кенеди беше назначен в престижния екип за охрана на американския президент. И тогава той беше приветстван като герой. По време на четвъртата си година с екипа успя да осуети опит за покушение върху живота на президента, като се хвърли на пътя на куршум, несъмнено предназначен за държавния глава. След като Ейдриън Кенеди получи високи почести и награда за храброст и лично благодарствено писмо от президента, директорът на ФБР му предложи да оглави нов отдел, който все още прохождаше в Куонтико — Националният център за анализ на насилствени престъпления. Кенеди обмисля решението си по-малко от един ден и прие предложението.

Четири години по-късно той предложи към НЦАНП да бъде създаден нов отдел — за поведенчески анализ, или ОПА. Мисията му беше и елементарна, и в същото време сложна — да помага в разследванията на някои повтарящи се насилнически престъпления, като използва психология, психоанализа и поведенчески науки. И Ейдриън Кенеди беше директор не само на НЦАНП, но и на Отдела за поведенчески анализ.

— Хирурга? — попита с естествено дрезгавия си глас, който се беше влошил от години на пушене. — Сигурен ли си?

Агент Уилямс пристъпи напред и убедеността му се разколеба за секунда. Той се почеса под брадичката.

— Не сто процента, сър, но много скоро трябва да получим потвърждение.

Кенеди се облегна назад на стола „Честърфийлд” със странични облегалки за главата, сложи лакти на облегалките за ръце и преплете под пред брадичката си. Очите му бяха в забележителен оттенък на синьо — тъмни, но блестящи и изпълнени със знания и опит.

— Нека изясним това, специален агент Уилямс. Ти профуча като торнадо покрай секретарката ми, нахлу в кабинета ми, без да почукаш, като едва не разби вратата, и прекъсна един много важен разговор с главния прокурор на САЩ само за да ми кажеш „може би”?

Уилямс премести тежестта си на другия си крак. Черните му очи отбягваха втренчения поглед на директора.

— Да не си откачил, по дяволите?

— Съжалявам, сър, но е той, знам го. Трябва ни само официално потвърждение.

— И как по-точно „го знаеш”?

Агент Уилямс извади лист хартия от джоба си.

— Към два часа тази сутрин — започна той — в базата-данни на Програмата за залавяне на опасни престъпници е имало официално търсене на убийства, в които извършителят е оставил писмени послания на местопрестъплението. И по-конкретно, послания, написани на латински.