Конан пирата [bg]

Надолу в тъмнината водеше каменно стълбище, със заоблени стъпала от преминалите многобройни, обути в сандали крака. Двамата слязоха ниско под нивото на пустинята. Продължиха напред и влязоха в една зала. Тук имаше светлина. Змиевидни свещници от полирана мед светеха с трептяща, зловеща, зелена светлина. В залата се издигаха два реда огромни колони с тайнствени релефни фигури като онзи над външния вход на храма. В края на залата на трон от черен, блестящ камък седеше човек. Когато двамата пътешественици се приближиха, Зароно го видя ясно.

Беше мрачен гигант, с широки рамене и странни, ястребови черти на лицето. От бръснатия му череп до обутите в сандали крака кожата му беше тъмнокафява. От дълбочината на мъртвешките очни ябълки блестяха черни очи. Носеше просто ленено расо. Единственото му украшение беше пръстен с цвят на мед и форма на змия, увита три пъти около пръста му и захапала опашката си с уста.

От максимално опростения стил на постройката и липсата на каквато и да е украса върху могъщия магьосник Зароно се досети за духовната същност на Тот-Амон. Той беше човек, за когото материалните блага и показността не означават нищо. Неговата страст беше насочена, към нещо нематериално — власт над хората.

Те спряха на няколко стъпки от трона и мъжът проговори с ясен глас:

— Привет, Менкара, малки братко!

Менкара падна на колене и докосна с чело черните плочи на пода.

— В името на бога Сет, велики господарю — прошепна той — аз дойдох.

Зароно се разтревожи като разбра, че дори свещеникът се страхува. Въпреки сухия въздух се изпоти.

— Кой е този зингаранец с черно лице, когото си довел в моя дворец? — запита Тот-Амон.

— Капитан Зароно, пират, велики господарю, пратеник на Вилагро, херцог на Кордава.

Зелените змийски очи спокойно огледаха Зароно от главата до петите.

— И какво трябва да правя аз със Зингара или Зингара с мен? — попита Тот-Амон.

Менкара отвори уста, но Зароно реши, че е време сам да защити интересите си. С дързост, която всъщност не чувстваше, той пристъпи напред, падна на колене пред трона и измъкна от жакета си пергаментов свитък, представляващ писмото на Вилагро. Зароно го подаде на Тот-Амон, който го пое и го пусна в скута си.

— Най-велики магьоснико — започна той, — приеми сърдечните поздрави на херцога на Кордава. Той те приветства и ти предлага богати дарове в отплата срещу една услуга. Всичко е обяснено в това официално писмо.

Тот-Амон не разгъна свитъка. Изглежда вече знаеше съдържанието му. Известно време размишляваше.

— Мисълта за това да бъде разрушен култа към Митра и издигнат този на бог Сет отдавна лежи на сърцето ми — промърмори той. — Но аз съм зает с големи магически операции. Що се отнася до златото на Вилагро, то то не означава нищо за мен.

— Това не е всичко, велики господарю — каза Менкара и извади изпод наметалото си „Книгата на Скилос“. — По волята на херцога ние те молим да приемеш от нашите ръце този подарък. — Той сложи древния том в краката на Тот-Амон.

Тот-Амон щракна с пръсти и книгата се вдигна във въздуха и легна разтворена върху скута му. Магьосникът-свещеник небрежно прелисти няколко страници.

— Наистина рядък подарък — каза той. — Не съм допускал, че все още съществува трето копие. Да не сте го откраднали от кралската библиотека на Аквилония?

— Не, велики господарю — отвърна Менкара. — Случайно научихме, че това копие се намира на Безименния остров, който лежи в Западното море…

Гласът му постепенно заглъхна, защото фигурата на мрачния гигант изведнъж се напрегна. В змийските черни очи проблеснаха студени пламъци. Въздухът стана студен. Чувство на страх обхвана Зароно. То спря дъха му. С какво бяха разгневили великия магьосник?

— Взехте ли нещо друго от олтара на Тсатогуа, Богът-жаба? — попита Тот-Амон.

Менкара трепна.

— Нищо друго, велики господарю, освен една или две торби със скъпоценни камъни…

— Които лежаха пред олтара върху книгата, нали?

Менкара кимна разтреперан.

Тот-Амон стана на крака. В черните му очи блестяха адски огньове. Стаята се изпълни със зелена светлина. Плочите трепереха под стъпките на гиганта. Магьосникът проговори с гръмовен глас:

— Пълзящи червеи! Такива глупаци служат на мен, Тот-Амон! Сет, всемогъщи Боже, дай ми за слуги по-умни хора! Аи канфог сиаа!