Пенрик [bg]

— Разбира се! Ще го направя с удоволствие.

Докато Тигни му обясняваше как да стигне до Брястова улица, Пен отиде при стола да овърже дрехите, за да му е по-удобно да ги носи. Но ръката му се поколеба.

— Тази по-добре не я продавайте, сър. — Красива пола със сложна бродерия. Пен я вдигна пред себе си, тръсна я и я изгледа озадачено. Беше си просто пола, макар и доста тежка. Защо беше казал това?

Веждите на Тигни се вдигнаха.

— Мислех, че съм проверил всичките ѝ дрехи. Хм… това ти ли го каза всъщност?

— Не знам, сър. — Пен опипа подгъва и откри едно разшито място. Мушна пръсти в него и измъкна нагънато парче тънък плат. Разгъна го и то се оказа покрито със ситни символи, написани на език, който не знаеше. „Не е език, а шифър.“

Тигни протегна ръка и Пен побърза да му връчи полата и парчето плат с шифъра.

— А! — каза свещеният. — Плат, а не пергамент. Нищо чудно, че съм го пропуснал. Тази хитруша! — Изгледа остро Пен. — Има ли и други такива?

— Ами… не знам.

Пен имаше смътното усещане, че няма да открият други скрити съобщения, но Тигни въпреки това опипа всички подгъви и дипли по дрехите на Рухия. После седна зад писалището и изчете текста върху парчето плат, без да си помага с ключ за шифъра или нещо друго. Накрая се облегна назад с облекчена въздишка и каза:

— Е, не е било твърде трудно. Да благодарим на Белия бог. Хм…

Пен преглътна.

— Сър… учена Рухия шпионка ли е била? — Онази крехка старица?

Тигни размаха енергично ръка.

— Нищо подобно! Доверен агент на храма, да, способна да плава без проблем в някои доста бурни води, това ѝ го признавам.

Пен се замисли над думите му. Уж отричаха заключението му, но всъщност го потвърждаваха, можеше да се закълне в това. Което означаваше, че самият Тигни е бил неин… началник в шпионството? Нито Рухия, нито Тигни се вместваха в представата му за шпиони. Усмихна се колебливо и си замълча.

Овърза наново дрехите и тъкмо тръгваше към вратата, когато Тигни добави любезно:

— Може да задържиш половината от парите, които им вземеш.

— Благодаря, сър! — Пен махна и побърза да излезе, преди Тигни да е променил решението си за поръчката или за наградата, както често правеха възрастните.

Докато вървеше по стръмната улица, Дездемона взе да мрънка:

— Половината! Този Тигни е стисльо. Би трябвало да си задържиш всичко.

„Значи е била будна през цялото време“, помисли си Пен.

— На мен пък ми се стори много щедро. Не беше длъжен да ми предлага нищо. Освен това — той се ухили доволно, — така и не каза кога да се върна.