![Войната на жриците [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/4/vojnata-na-zhricite-bg-download.jpg)
Войната на жриците [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Войната на жриците [bg]». Краткое содержание книги:
Наследник на престола, който му принадлежи по право, граф Нико решава да си го върне, за да сложи край на страданията на всички, тероризирани от Дракан, графа на Ордена на дракона, който е заграбил властта. Затова прибягва към помощта на една красива, но опасна жена — владеещата всякакви оръжия Кармиан, и един продажен капитан на кораб — Гарвана.
За да не навлече беди на най-близките си приятели Дина и брат й Давин, Нико тайно избягва, за да осъществи плана си. Но те усещат, че го грози смъртоносна опасност, и се впускат в опасно приключение, за да го спасят.
Дошло е време, когато силите на доброто трябва да се обединят и да се опълчат срещу злото, заплашващо да завладее света.
Дошло е време за войната на жриците.
— Няма да го направят, нали? — попита един.
— Ще го направят и още как — отвърна му друг с горчивина в гласа. — Тоя Гарван е способен на всичко.
Управителят мълчеше. Просто стоеше и гледаше втренчено. Бе стиснал юмруци, а тежките му ръце бяха отпуснати отстрани на тялото.
В следващия миг се чу удар — звукът от чук, който разбива дъбови дъски. Не стана веднага. В началото бе съвсем бавно. „Лястовицата“ започна да се накланя на една страна.
Все повече и повече. А накрая легна тромаво на водата, като крава, която всеки миг ще се отели, и потъна.
— Направиха го — каза морякът, който се бе съмнявал. — Тези проклетници наистина го потопиха.
Другарят му си замълча. Просто се обърна светкавично и така ме зашлеви, че аз паднах на пясъка. Претърколих се, изправих се и сам посегнах към него, ала го ударих с половин сърце, защото всъщност го разбирах. В неговите очи аз бях един от „проклетниците“, които току-що бяха потопили кораба му, а благодарение на Нико в момента стоях изправен пред него. Пред него и пред шестима от другарите му. Положението изобщо не беше розово. Ако решаха да ме напердашат, нямаше да мога да се защитя кой знае колко успешно.
— Престани, Малвин — рече Управителят на пристанището. — Няма смисъл. А и имаме нужда отколкото се може повече хора, за да се измъкнем от сполетялата ни беда.
Роза ме погледна, а очите й сякаш казваха, че ми се е разминало твърде леко благодарение на Управителя.
— Гледайте да запалите огъня — рече тя. — Ние ще останем със Салан, докато другите търсят помощ.
Изведнъж тя зашари с очи, сякаш търсеше нещо. Огледа се веднъж. Огледа се втори път. След това внезапно се изправи.
— Давин — рече тя. — Къде е Дина?
— Дина! Дииина!
Викахме аз и Роза, но и двамата знаехме, че нямаше смисъл. Дина не бе в Залива на трола.
— Ще я убия — изръмжа Роза. — Ако отново изчезне или пострада, или умре, просто ще я убия!
— Не може да се каже, че е изчезнала — отвърнах. — Много добре ни е ясно къде е.
Роза прехапа устни.
— С Нико.
— Да. Само едно не разбирам — защо!
Роза поклати глава.
— Защо ли? Отговорът е много прост. Но как? Как успя? Та Нико дори теб не искаше да вземе.
— Той не я видя — рекох.
— Какво искаш да кажеш? Как така не я е видял? Та сега е ден! А лодката не е по-голяма от корито за къпане.
Просто поклатих уморено глава. Нямах желание да обяснявам на Роза за Сезуан и дара на змията. Не можеше ли сама да се досети? Тя ги бе чувала също толкова често, колкото и аз. Думите, че „Човек вижда Сезуан само когато той му позволи“. А че и сестра ми бе като него… За това пък съвсем не ми се говореше.
— Какво имаше предвид, като каза, че отговорът е прост? — попитах я на свой ред.
Роза ме погледна изпитателно.
— И сам можеш да се сетиш — рече тя.
— Ако можех, щях ли да питам?
Устните й се извиха. Не бях сигурен дали в усмивка или в сърдита гримаса. Това често ми се случваше с Роза.
— Ако не знаеш, няма да го научиш от мен.
— Роза!
— Да? — тя ме погледна с толкова мил и извинителен поглед, че заскърцах със зъби. Предадох се.
— Щом като не искаш да ми кажеш, недей. Сам ще разбера.
— О, да. Рано или късно. Рано или късно.
Този път нямаше съмнение, че се усмихна. Както и че се смееше на мен. Не бе нещо ново, а и нищо не можех да сторя. Все пак бе по-добре от онзи студен поглед, който сякаш ми казваше: „Ти си виновен за всичко“. Но защо момичетата и жените ме намираха за толкова забавен? Кармиан също ми се смееше.
Кармиан. Нико бе наредил да ме хвърлят във водата, а на нея бе позволил да го последва. Наистина ли мислеше, че щеше да има по-голяма полза от нея? Никога преди не бях виждал друга жена да борави така умело с нож. Дори Роза. Ала все пак.
Може би просто я искаше за себе си? Може би не се интересуваше от сръчността й?
— Идиот — промърморих.
— Кой? — попита Роза.
— Нико.
Тя имаше много дълга коса, Кармиан. А и въпреки че ходеше основно обута в панталони, не можех да разбера как я бях взел за мъж.
— За какво мислиш?
Погледнах скришом Роза. Може би бе най-добре изобщо да не споменавам Кармиан — Роза понякога се сърдеше заради най-малки неща. Поне Дина нямаше да е единственото същество от женски пол на борда на „Сребърния вълк“.