Войната на жриците [bg]

Промъкнахме се до стълбата. Бяхме стигнали до средата, когато някой се търколи тромаво надолу. Едно голямо тяло ме удари, аз се изпуснах и загубих равновесие.

— Надолу! — изръмжа Роза и аз я послушах. Строполихме се на куп в долния край на стълбата, Роза, аз и мъжът.

Бях останала без дъх и не можех дума да продумам. А туловището, което ни бе съборило, не искаше да се помръдне. Беше ме затиснало като огромен дънер. Леко го побутнах и ръцете ми се намокриха… с нещо лепкаво.

Той кървеше.

Роза се измъкна изпод мен и ранения.

— Дина? Дина, добре ли си?

Кимнах с глава, но тя не можеше да ме види в тъмнината.

— Да — успях да промълвя, макар ударът да ме бе оставил без дъх. — Но… той кърви.

— Кой? Кой е това?

— Не знам, нищо не виждам. Дано да не бе Салан или Управителя. Или… Дали Давин и Нико също бяха тук?

Мъжът се размърда и промърмори нещо. Не можех да чуя какво каза, но гласът му не ми бе познат. Може би беше някой от екипажа на „Сребърния вълк“. Успях да се измъкна изпод него и се изправих на крака.

— Не мисля, че е някой от нашите — прошепнах на Роза.

— Ще… Ще направим ли нещо? Искам да кажа, щом е ранен…

Да запалим свещи, да стоплим вода, да го прегледаме и превържем… Ала не сега, не и докато те се биеха горе на палубата.

— Ще трябва да почака — отвърнах. — Ела.

Никак не бе лесно да различим кой бе от нашите и кой бе враг. На палубата, точно до люка, се търкаляха двама мъже, които се душеха един друг, а макар тук да бе по-светло, отколкото долу, в каютите, не можех да видя кой кой е. Някога бях успяла да накарам стотици мъже да спрат да се бият насред разгорещеното сражение, да спрат да викат, да се борят, да се убиват и да умират. Така че вероятно щях да се справя и сега, когато насреща ми имаше само шепа хора?

— Престанете — извиках. — Престанете веднага!

В гласа ми обаче нямаше и следа от интонацията на Жрица на срама и никой не ми обърна внимание.

С изключение на Салан.

Той стоеше горе, при носа, обкръжен от цяла група вражески моряци, и се опитваше да се защити с едно гребло вместо тояга. Веднага го познах, защото… Трудно бе да го объркаш дори и в мрака.

— Слизайте долу! — извика той.

Говореше на нас. Не ни искаше тук, предпочиташе да останем скрити в тъмната каюта, докато всичко приключеше. Но тази секунда невнимание му струваше скъпо. Един от моряците на „Сребърния вълк“ се шмугна под греблото и го намушка с нещо, което държеше в ръка. Въпреки разстоянието, въпреки шумотевицата от стъпки, ревове и тропот от падащи или удрящи се едно в друго тела, насред целия хаос долових звука, който Салан издаде, когато острието го прониза.

— Не — извиках, но вече бе късно, а и никой не ме чу.

За един кратък миг Салан и другият останаха прегърнати в схватка, сякаш танцуваха, а след това всички останали се скупчиха върху Салан, който изчезна насред мелето от рамене, крака и летящи юмруци.