Сърца за изгаряне [bg]

Спрях до ъгъла на последната гробница и се загледах в нея. Момичето, за което не можех да спра да мисля. Въпреки че носеше абсолютно същата бяла блуза с волани и черна пола, както и предните два пъти, когато я бях срещал, бях сигурен, че дрехите са различни. Беше по-висока отпреди. И аз бях пораснал, но тя се бе издължила повече. Предположих, че ако застанем един до друг, ще е висока колкото мен или дори четири-пет сантиметра по-висока. Вятърът си играеше с дългата ѝ кестенява коса. Видях как прокарва пръсти през къдриците си и ги затъква зад ухото си. Очите ѝ не се отделяха от книгата с меки корици, която държеше в нежните си ръце. Въпреки че днес беше далеч по-студено, отколкото предишните пъти, когато се бяхме срещали, не носеше ръкавици. Не ми трябваше да виждам корицата на книгата, за да знам, че е същият екземпляр на „Големите надежди“, който четеше и преди.

Вероятно усети, че я наблюдавам, защото вдигна очи и се взря в мен. Едва загатната усмивка проблесна и изчезна — все едно не искаше да я виждам.

Дланите ми бяха потни. Избърсах ги в крачолите на джинсите, като прехвърлях букета от една ръка в друга. Излязох от прикритието си.

Очите на Стела се присвиха, когато видя цветята:

— За мен ли са?

Седнах до нея и сведох очи към букета:

— Набрах за родителите ми… това са остатъците. Ако ги искаш, твои са.

— Мисля, че досега никое момче не ми е подарявало цветя остатъци… макар да съм почти сигурна, че се наричат астри.

— Да, астри са.

Подадох ѝ букета. Очаквах да го вземе, но ръцете ѝ останаха в скута ѝ, здраво стиснали книгата. Вместо това тя се наведе напред и ги помириса. Беше притворила очи, докато вдъхваше аромата им.

— Тези са лайкучки. От тях става чудесен чай.

Тя се облегна назад, оставяйки цветята да стърчат в протегнатата ми ръка. Сложих ги на пейката между нас, чувствах се доста неловко.