Договорът „Паганини“ [bg]

Пенелопе вече не знаеше колко близо е преследвачът, дали ги е забелязал, или се е отказал, предпочитайки да изчака.

Бягаха, но Пенелопе нямаше представа защо. Не разбираше и защо някой ги преследва.

„Може би всичко е само една грешка, мисли си тя. Ужасна грешка.“

Пулсът й се успокоява.

Чувства се зле, повръща й се, но се сдържа.

— О, господи, о, господи — шепне на себе си. — Ще ни настигне, трябва ни помощ, дано скоро да открият яхтата и да започнат да ни търсят…

Бьорн млъква уплашен.

Ръцете й треперят. В мислите й картините се редуват една след друга.

Присвива очи, за да не ги вижда, опитва се да се концентрира върху белите маратонки, върху кафявите иглички на земята, върху изпоцапаните, кървави колене на Бьорн, но картините не спират да се натрапват: Виула е мъртва, седи на ръба на леглото с облещени очи, с празен поглед, бледо и влажно лице, с мокра и разпиляна коса.

Пенелопе някак успя да разбере, че мъжът на брега, който привикваше Бьорн, беше убиецът на сестра й. Чувстваше го, беше свързала видяното в едно цяло и успя да разтълкува картината за секунди. Иначе сега и тримата щяха да бъдат покойници.

Беше викала Бьорн. Бяха загубили време, действайки прекалено бавно, беше го ранила с острието на куката, преди да го изтегли на борда.

Гумената лодка беше заобиколила Стура Кастшер и увеличила скоростта в открито море.

Стигайки до стар дървен кей, задницата на яхтата се бе ударила, Пенелопе бе изключила двигателя, когато носът й се заби в един стълб. Бяха се плъзнали встрани със силен трясък и просто напуснаха яхтата, хукнаха в паника, без да вземат нищичко, дори телефон. Пенелопе се бе подхлъзнала на стръмния склон и се бе подпряла на ръката си, обърнала се и видяла как облеченият в черно мъж бързо връзва лодката на брега.

Пенелопе и Бьорн бяха тичали през смърчовете рамо до рамо, разделяни от дърветата и облите тъмни камъни, Бьорн простенвал, когато настъпвал остри клони.

Пенелопе бе го теглила, преследвачът бил по петите им.

Препускали в паника без мисли, без планове, през папратови шубраци и боровинкови храсти.

Пенелопе чувала плача си, докато тичала, плачела с нечуван досега глас.

Жилав клон бе жегнал бедрото й и я накарал да спре. Дишала тежко, стенела, с треперещи ръце махнала клона и видяла Бьорн да се приближава.

Болката бе пулсирала в мускула на бедрото. Но тя продължавала напред, отново се забързвала, чувала зад гърба си Бьорн да вика и се впускала все по-навътре в гъстата гора, без да се оглежда.

Нещо се случва с мислите, когато си обладан от паника. Тъй като тя не е нещо постоянно, от време на време се отдръпва и отстъпва място на чисто рационални разсъждения. Все едно да изолираш шума, да се озовеш в тишината и внезапно да прозреш. После отново те напада страхът, мислите стават повърхностни, въртят се в кръг, иска ти се единствено да избягаш възможно най-далеч от преследвача.