Още въздух [bg]

Бог знае колко време сме седели там. Утринта се точеше безкрайна, слънцето се издигаше все по-високо, а никой не беше хапвал и залък. Плувките лежаха на повърхността като заковани. Ако потопиш поглед във водата, се виждаше много надълбоко, сякаш надзърташ в тъмнозелено стъкло. По-нататък, към средата на гьола, стоеше рибата, беше се кротнала точно под повърхността и се припичаше на слънце, а от време на време в треволяците край брега изплуваше някой тритон и си почиваше, с лапички върху стеблата, муцунката му едва-едва се подала от водата. Но рибата не даваше. Току някой ще подвикне, че дава, ала все се оказваше лъжа. А времето се точеше безкрайно, ставаше все по-горещо и по-горещо, мухите жив те изяждаха, а дивият джоджен ухаеше като магазинчето на майка Уийлър. Изпитвах все по-силен глад, още повече че не знаех със сигурност откъде ще се сдобия с обяд. Но седях, кротък като мишчица, и не откъсвах поглед от плувката. Другите ми бяха дали качамак колкото топче — толкова ми стигало, но дълго време не смеех дори да сменя стръвта, защото всеки път, щом изтеглех въдицата, те се кълняха, че вдигам шум, колкото да изплаша рибата в радиус от пет мили.

Ще да сме седели към два часа, когато моята плувка изведнъж потрепна. Знаех, че е риба. Сигурно някоя, дето е минала оттук случайно и е забелязала стръвта. Човек не може да обърка движението на плувката, когато рибата наистина кълве. Съвсем различно е от когато въдицата трепне в ръцете ги неволно. В следващия миг подскочи рязко и почти се потопи. Не можех повече да се сдържам. Подвикнах на останалите:

— При мен дава!

— Дрън-дрън! — не закъсня Сид Лъвгроув.

Но в следващия миг вече нямаше съмнение. Плувката потъна право надолу, още я виждах под водата, една такова размазано червено петно, и въдицата помръдна в ръката ми. Господи, какво чувство е това! Въдицата трепва, влакното се изпъва, а в другия й край — риба! Останалите забелязаха, че и въдицата ми се огъва, мигом захвърлиха своите пръти на земята и се втурнаха да ме наобиколят. Дръпнах с все сила и рибата — ужасно грамаден сребрист шаран — прелетя във въздуха. В следващия миг всички писнахме отчаяно. Рибата се изплъзна от кукичката и падна в дивия джоджен край брега. Само че понеже се случи в плиткото и не можа да се преобърне, миг-два остана да лежи безпомощно. Джоу се хвърли във водата, изпръсквайки всички ни, и я сграбчи с две ръце.

— Пипнах го!

Запокити шарана на тревата и в същата секунда всички наколеничихме наоколо му в тревата. Как потривахме длани! Горкото умиращо създание се мяташе, а перките му блещукаха във всички цветове на дъгата. Беше „огромен“ шаран, най-малко двайсет сантиметра дълъг, и да е тежал към стотина грама. Как крещяхме от радост при вида му! Но в следващия миг сякаш тъмен облак легна отгоре ни. Вдигнахме глави и що да видим — старият Бруър се надвесил над нас с високата си шапка — от онези, дето се носеха навремето, кръстоска между цилиндър и бомбе, — стиснал в ръка кожените си тиранти и една дебела лесковина.