Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Аз не носех никакво оръжие, само една тояга и нож. На тръгване поисках да взема със себе си и меч, и копие както пътуват мъжете, но Хюел ми се присмя като каза, че детето не става мъж с искане, а с можене. Вместо оръжие той ми даде една бронзова огърлица, на която бе изобразен рогатият Бог на Мерлин, за да ме пази. Никой няма да посмее, каза ми той, да си навлече гнева на Мерлин. Въпреки това без истинско оръжие аз се чувствах безполезен.
— Ще ми кажеш ли защо поиска да тръгна с теб? — попитах аз Нимю.
— Защото си моят клетвен приятел, мъниче, — отговори Нимю. (Вече бях по-висок от нея, така че обръщението беше израз на обичта й към мен.) — И защото ти и аз сме избранници на Бел. Щом Той е избрал нас, ние трябва да се избираме един друг.
— Добре, тогава ще попитам защо ние двамата отиваме в Глевум.
— Защото Мерлин иска да бъдем там, разбира се.
— Той ще бъде ли там? — бързо попитах аз. Мерлин беше отсъствал толкова дълго, а Инис Уидрин без него беше като небе без слънце.
— Не — каза тя спокойно. Не можах да разбера как тогава Нимю беше толкова сигурна какво точно иска Мерлин, след като той все още беше някъде далече, а Великият съвет беше свикан много след като Мерлин беше заминал.
— И какво ще правим като стигнем в Глевум?
— Ще разберем като стигнем. — каза тя с тайнствен глас и замълча.
Град Глевум ми се видя странен и прекрасен (но преди това трябваше да свикна със силната воня на човешките изпражнения, които събираха нощем, за да ги използват за тор). Познавах римските постройки от малкото вили в именията на Мерлин. Сега за първи път влизах в истински римски град и гледах ококорен като новородено пиле. Улиците бяха покрити с плътна каменна настилка и въпреки че с годините плочите бяха хлътнали неравномерно, хората на Тюдрик бяха направили всичко по силите си, за да заличат следите оставени от времето. Те бяха изчистили плевелите край камъните и бяха смели пръстта, така че сега деветте улици на града приличаха на каменни речни корита (през сухия сезон). Беше трудно да се върви по тях и конете, които се опитваха да се справят с коварните камъни, стъпваха много смешно.
Сградите също бяха много странни. Ние правехме нашите замъци и къщи от дърво, слама, глинен кирпич и сплетени пръти. Римските постройки обаче бяха долепени една до друга и направени целите от камък и странни тесни тухли, само дето с годините някои от сградите се бяха срутили. На тяхно място стърчеха руини — нащърбени дупки в дългите редици от ниски къщи, които бяха покрити със странни керемиди от печена глина. Градът бе ограден с крепостна стена. Той пазеше един от бродовете на река Севърн, намираше се на границата на две кралства и беше недалеч от още едно кралство. Затова Глевум беше известен търговски център. Тук имаше грънчари, които работеха в къщите си; златари, свели глави над масите си. Телета мучеха в двора на кланицата зад пазара, където хората от околността на Глевум продаваха масло, орехи, кожа, пушена риба, мед, боядисано сукно и необработена вълна. Но на мен най-силно впечатление ми направиха войниците на крал Тюдрик. Те бяха римляни (така ми каза Нимю) или поне брити, възприели обичаите на римляните. Всички носеха брадите си късо подстригани и бяха облечени еднакво с тесни вълнени панталони и кожени туники, а на краката си имаха здрави кожени обувки. По туниките на по-старшите воини бяха пришити бронзови плочки, които при движение се удряха една в друга и дрънкаха като хлопатари. Всички мъже носеха лъснати до блясък нагръдници и дълги червеникавокафяви наметала, а на главите си имаха кожени шлемове, които бяха съшити така, че на върха се образуваше твърд защитен гребен. Някои шлемове бяха украсени с боядисани пера. Войниците имаха къси широки мечове, дълги копия с лъскави дръжки и щитове, направени от дърво и кожа, върху които беше изобразен бик — знака на Тюдрик. Всички щитове бяха с еднакви размери, копията — еднакво дълги, а войниците маршируваха в крак — необикновена гледка, която в началото ме разсмя, но по-късно свикнах с нея.
В центъра на града, там, където се срещаха четирите улици, тръгващи от четирите градски порти, имаше широк открит площад. На този площад се издигаше огромна великолепна сграда. Дори Нимю зяпна като я видя. Никой не можеше да построи вече такова нещо — толкова високо, толкова бяло и с такива остри ъгли. Покривът се подпираше върху високи колони. Цялата фасада над колоните, чак до върха на покрива, беше покрита с бял камък. Върху него бяха изсечени фантастични картини, в които прекрасни мъже тъпчеха с копитата на конете си свои врагове. Каменните воини носеха каменни копия и каменни шлемове над които стърчаха каменни полумесеци. На някои места картините се бяха изронили, на други се бяха напукали от студовете, но за мен си оставаха чудо. Обаче Нимю, след като ги погледа с отворена уста, плю срещу тях, за да прогони злото.