Повест за истинския човек
- Автор: Полевой Борис Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кирила Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за истинския човек». Краткое содержание книги:
Романът е преиздаван повече от 80 пъти в Русия, 49 пъти в бившите държави от СССР и 39 пъти в нерускоезични държави.
Прототип на героя в повестта е реалният исторически персонаж, летецът Алексей Мересиев.
Източник: http://ru.wikipedia.org/wiki/Повесть_о_настоящем_человеке
— Значи в гората живеете? — едва чуто попита Алексей момчето, като с мъка се освобождаваше от тежестта на Дрямката.
— Че защо да не живеем? Ние сме трима сега — аз, Федка и мама. Имахме сестричка Нюшка — тая зима умря, поду се и умря, а също и бебето умря, така излиза, че сме само трима … А какво: германците няма ли да се върнат, а? Нашият дядо, маминият значи баща, той ни е засега председател, казва: няма да се върнат, мъртвия, казва, няма да го домъкнат от гробищата. А мама все се страхува, все иска да бяга, ех, казва, пак ще се върнат… А ето го и дядо с Федка, гледай!
На края на гората стоеше червенокосият Федка и сочеше с пръст Алексей на висок прегърбен старец с окъсана шуба от боядисан с лук домашен плат, препасана с връв, с висока германска офицерска фуражка.
Старецът, дядо Михайла, както го нарекоха децата, бе висок, прегърбен, слаб. Той имаше добродушно лице на Николайугодник от проста селска икона, с чисти, светли детски очи и мека рядка брадичка, вълниста и съвсем посребрена. Като загърна Алексей със стара овча шуба, цялата покрита с шарени кръпки, той без труд повдигаше и обръщаше неговото леко тяло и все бъбреше с наивно учудване:
— Гледай какъв грях, цял се е стопил човекът! Докъде е стигнал, ах ти, боже мой, същински шкелет! Какво ли само не прави войната с хората. Айяйяй! Айяйяй!
Предпазливо като новородено детенце той сложи Алексей на шейната, превърза го за нея с въжен юлар, помисли, смъкна от себе си шубата, сгъна я и я положи под главата му. После мина отпред, впрегна се в мъничкия хамут, направен от кожа, даде по една връвчица на малчуганите и каза: „Хайде, с бога напред“ и тримата потеглиха шейната по омекналия сняг, който се лепеше за плазовете, скърцаше като картофено брашно и се трупаше по краката.
15
Следващите два-три дена бяха за Алексей обвити в гъста и гореща мъгла, в която неясно и призрачно виждаше онова, което ставаше наоколо. Действителността се смесваше с кошмарни сънища и едва много по-късно можа да възстанови истинските събития в цялата им последователност.
Избягалото-село живееше във вековна борова гора. Землянките, покрити с още неразтопен сняг и затрупани отгоре с борови клони, от пръв поглед трудно можеха да се забележат. От тях димът излизаше като от земята. В ден я, когато дойде Алексей, тук бе тихо и влажно, димът пълзеше по мъха, лепеше се по дърветата и на него му се струваше, че местността е обхваната от загасващ горски пожар.
Цялото население — предимно жени, деца и няколко старци. — като узна, че Михайла кара от гората незнайно откъде попаднал съветски летец, който, според разказите на Федка, прилича на „същински шкелег“, се втурна да го посрещне. Когато „тройката“ с шейната се замярка между стъблата На дърветата, жените я заобиколиха и като разпъждаха с плесници по бузите и тила децата, които сновяха между краката им, тръгнаха като стена, окръжили шейната, охкаха, нареждаха и плачеха. Всички бяха дрипави и всички изглеждаха еднакво възрастни. Саждите от землянките, които се отопляваха по прост начин, никога не се изтриваха от лицата им. Само по блясъка на очите, по усмивките и зъбите, които се открояваха с белината си върху тези кафяви лица, можеше да се различат булките от бабите.
— Жени, жени, ах, жени! А защо се събрахте, а, защо? Да не ви е това театър, спиктакъл? — караше се Михайла и сръчно натискаше върху хамута си. — Ама не се пъхайте под краката ми, за бога, полуумни овце, прости, господи!
А от тълпата на жените стигаше до Алексей:
— Ох, какъв е! Наистина шкелет! Не се мърда, жив ли е!
— В безсъзнание е… Какво му е? Ох, женички, съвсем слаб, съвсем слаб!
После вълната на учудване затихна. Неизвестната, но очевидно страшна съдба на тоя летец порази жените и докато шейната се влачеше по края на гората и се приближаваше бавно до подземното село, завърза се спор: у кого ще живее Алексей?
— Моята землянка е суха. И пясъкът й пясък, и въздух колкото щеш … Кюмбе имам — доказваше мъничка кръглолика жена, с бляскащи войнствено като на млад негър белини на очите.
— … „Кюмбе“! А колко души живеят у вас? Само от дъха ще умреш!… Михайла, дай го при мене, имам трима сина червеноармейци и брашънце ми е останало мъничко, ще му пека питки.
— Не, не, при мен, у дома е широко, двама души живеем, има място, питките ще носиш у дома, на него все едно му е къде ще ги яде. А ние с Косюха ще се грижим за него, имам замразена платика и връвчица бели гъбички … Рибена чорбица, супичка от гъби …
— Каква ти чорбица, той е с единия крак в гроба! При мене, чичо Мишо, ние имаме крава, млекце!
Но Михайла повлече шейната към своята землянка, която се намираше в средата на подземното селище.