Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Първите капки дъжд зачукаха настойчиво по кулите на Олнуик.
Мери спря пред отворената врата на неговата спалнята. Не беше и помисляла да не се подчини на заповедта му, въпреки че беше почти парализирана от ужас. Той стоеше сред стаята само по ленени гащи. Това потвърди най-лошите й опасения. Лицето й, което бе по-бледо и от най-скъпоценната слонова кост, пламна в руменина. Мери отклони поглед от възбудените му слабини, издули плата.
Стивън я гледаше безизразно. Навън дъждът яростно трополеше по покрива.
Мери опря гръб на отворената врата. Огледа се отчаяно. Сърцето й биеше учестено. Беше обмисляла и варианта да му разкрие истинската си самоличност. Въпреки че беше имала по-малко от час, за да обмисли положението си, тя огледа най-внимателно всички възможности. Същевременно я обземаше все по-силна паника.
Мери хранеше някаква надежда до последната минута, когато дойде в спалнята му и се сблъска с очевидната му похот. Нямаше покорно да го остави да прави с нея каквото си поиска. Беше решила твърдо да не му се подчинява в предстоящата борба, в която целомъдрието и гордостта й бяха заложени на карта. Ще се съпротивлява. Ако остане непоколебима и не му позволи да я съблазни като предишния път, а той е казал истината и не смята да прибягва към насилие, значи ще успее да избегне изнасилването.
Но всичките й надежди се изпариха. Щом го видя как почти чисто гол я пронизва с искрящия си поглед, тя реши, че той не е в състояние да се въздържи от насилие. И узна съдбата си. Защото в края на краищата по-добре бе да е мъченица, която приема обезчестяването си, отколкото да му разкрие, че е принцеса Мери и да поднесе безценен дар в ръцете на своя похитител.
Бурята изви зловещо навън. За пръв път тази вечер почти над главите им отекна гръм. Мери подскочи.
— Винаги ли се изнервяш толкова от бурите? — обади се Стивън.
Мери го погледна. Стисна зъби. Светкавица проряза небето. За миг пълният мрак навън изчезна. Мери отвърна поглед от тесния прозорец.
— Да приключваме с това.
Той вдигна удивено вежда.
Огледа я изпитателно. Мери се мъчеше да гледа към прозореца. Вън вече валеше като из ведро. Не й беше лесно. Просто не беше възможно нито да не го забелязва, нито да му устои. Погледът й се насочи боязливо към леглото с балдахин. Стивън стоеше пред него посред стаята Беше дръпнал завесите на леглото, вътре се диплеха кожи и одеяла.
Мери си помисли, че тук е много топло. Стана й трудно да диша. Въпреки лошото време, на нея й се прииска от огъня да останат само няколко въгленчета. Прииска й се той да престане да я гледа, а да направи нещо, каквото и да е, но да спре това мъчение.
Стивън най-накрая помръдна. Крачките му бяха овладени, не издаваха по никакъв начин нетърпението му. Дебели килими покриваха каменния под и затова босите му крака не вдигаха шум. Дръпна я в стаята и затвори вратата зад гърба й.
Мери отвори широко очи и вдигна поглед към него. Трепереше. Изплаши се от решителността му. Стори й се, че той току-що е затръшвал пред нея вратата на нейната съдба. Може би така и си беше. Реши да не продумва, докато е възможно и срещна погледа му, като се надяваше да открие в него ярост и заплаха.
Той се усмихваше.
В извивката на устните му се криеше такава страст, че Мери отстъпи назад. Стивън я сграбчи с лекота. И вместо да я оглежда, я дръпна с всичка сила към себе си.
— Не се страхувай от мен.
— Не се страхувам от тебе… норманино! — възкликна Мери. Но вече се намираше в прегръдките му. Опираше вкочанените си длани в хлъзгавите му потни гърди. На него явно също му беше топло. Слабините му й се сториха като притъпен връх на меч, който се мъчи да проникне в корема й. Безуспешно се опита да го блъсне настрани от себе си.
— Да не си решила да ме нападнеш? — попита той закачливо.
— Копеле — изсъска тя и за миг спря да се бори. Дишаше тежко. Той беше твърде силен. Помисли си, че е обречена.
— Съвсем вярно — прошепна той. — Боя се, че не съм в състояние да променя обстоятелствата около раждането си. Наистина ли смяташ, че ще ме нараниш с такива думи?
— Не, но ти ще ме нараниш, нали? Великан като теб!
Едната от големите му ръце обви гърба й. Тя трепереше.
— А-а, значи от това се страхуваш. Знам си добре работата и няма да те нараня, госпожице, не и след първия път. Всички жени, дори и дребните като теб, са сътворени така, че да прилягат на мъжа, дори когато е едър като мен.
Малките гърди на Мери набъбнаха и я заболяха. Думите му събудиха спомена за разгорещената им среща снощи… и за предвкусваното удоволствие, което тя не желаеше да признае. Ще води борба с него, защото, мъченица или не, това си беше нейното задължение. Волята й ще бъде по-силна от неговото тяло. Така трябва да бъде. Мери скръцна със зъби.