Гадателката

И все пак всички тези страхове и цялата болка в известен смисъл бяха само романтично преувеличени терзания. Аз не вярвах, че е мъртва. Но ме скова нов страх, когато пак си спомних думите на старата врачка: „Може би мъж?“ Вдигайки очи от картите, тя ме бе попитала: „Дали не виждам друг мъж?“

И тогава вече не аз рисувах картините на бялата смърт. Духът ми безпомощно се съпротивляваше на живите картини, в които виждах Наталия (ето това е перверзната природа на моите страхове) в най-болезнената за мен роля — на сластно гърчещата се съпруга под злорадстващия, проникващ любовник.

С изцедени сили подкарах към „Лермонтов“. Болницата „Лермонтов“ е една от малкото оцелели в Мурманск оригинални постройки от времето на царизма. Когато застане пред нея, човек би казал, че се намира в Санкт Петербург. През широк каменен портал с железни врати се влиза в павиран двор. Гладките класически стени на сградата са боядисани в небесносиньо, а широкият зигзаговиден фронтон е бял. По фасадата бавно броди лъч на прожектор.

Паркирах до бронзовата статуя на руския писател Лермонтов, който се извисяваше два метра над мен, с една ръка зад гърба и сочещ с перодръжка в другата към бъдещето. „М. И. Лермонтов (1814–1841), Герой на нашето време“ надсмиваше ми се посвещението отдолу.

Минах под колонадата на входа към болницата и поех по дъсчения под на дългия коридор към кабинета на Наталия. На дебелата врата от масивно дърво имаше старовремска брава с резе, но ключът за нея отдавна беше изгубен. Преди около година й монтираха евтина секретна ключалка, която се предаде пред най-простия шперц, който носех на ключодържателя си.

Вратата се отвори и аз влязох в тъмния кабинет. Прекосих помещението и включих настолната лампа, която Наталия предпочиташе пред тази на тавана. Седнах зад бюрото й. Беше голямо, от тъмен дъб и с покрит с протрита кожа плот. Имаше календар, чийто последен обърнат лист сочеше събота. Имаше телефон и малък бележник за записки, който прелистих набързо. Нищо особено. Кореспонденция на хирург.

Бях оставил бележника с корици от бургундско червена кожа пред мен недокоснат, също както едно дете пази най-апетитния бонбон за края. Но когато го отворих и разлистих страниците, не открих нищо, което не бях очаквал, нищо, което да ми се вижда различно от обикновени бележки във връзка с работата й. Или пък във връзка с нашия съвместен живот. А исках ли да намеря нещо?

От дясната страна на бюрото имаше две чекмеджета. Горното се отвори лесно. Вътре имаше несесер за гримиране. Няколко тубички и четчици, малко огледалце — и една моя снимка в малка сребърна рамка. Пъхнах ръката си до задната преграда на чекмеджето. Достатъчно апартаменти бях претърсил, за да знам, че най-интересните работи обикновено са скътани най-навътре. Но и там нямаше нищо.

Второто чекмедже беше заключено, но с една от онези елементарни едностранни бравички, които се отварят с почти всичко. Шперцът ми я отключи за секунда.

Спускащите се покрай ръба на бюрото слаби лъчи от зеления абажур на лампата осветиха празното чекмедже. За миг забравих правилото си. Наведох се да го затворя с бутване и докато се навеждах, отдръпнах леко рамото си надолу. Навътре в сенчестото дъно проблесна нещо. Пъхнах ръката си и извадих въздебела лента, дълга около десет сантиметра. Спомням си как ми изтракаха зъбите. От изненада. От отчаяние. Държах опаковка с дузина вносни презервативи „Дюрекс“. Две от дузината гнезда в нея лъщяха празни.