Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
Разказах й набързо какво се бе случило и че е изключително важно да науча дори най-дребната подробност около повикването на Наталия по пейджъра, която би могла да ми даде.
— Елате тук по най-бързия начин — каза тя без колебание. — Ще уведомя дежурния старшина долу да ви чака.
Минах по същия път, по който бях минал и онази нощ, паркирах на същото място и неволно погледнах към основата на ниската ограда, откъдето бе изникнал старецът, сочейки Наталия с мръсния си пръст. Нарече я Йезавел… Потръпнах. Старшината ми махна да отида при него и ме пусна в топлото фоайе. Минах покрай него с кратко кимване и отидох при специалния асансьор. Четири часът сутринта, а губернатора го няма. В огледално лъскавата алуминиева стена на асансьора видях, че докато се протягаше да натисне ненадписания бутон, на лицето му е кацнала селяндурска похотлива усмивка.
Госпожа Баданова беше облечена в тъмносин халат. Бе сресала косата си, но не си беше сложила грим. Когато излязох от асансьора, тя ме притисна в силна прегръдка.
— Горкият Константин. Това е ужасно. — Тя беше първият човек, с когото разговарях след изчезването на Наталия, който изразяваше категоричното си съгласие, че се е случило нещо крайно смущаващо, ето защо изпитах дълбока благодарност към нея.
На малката масичка имаше кафе и тя започна да налива, говорейки:
— Това, което искате от мен, е точно описание на онези няколко секунди, когато Наталия получи съобщението.
— До най-малката подробност, колкото и банална…
— Добре. — Донесе кафе за двама ни, постави моето на масичката пред мен и седна на фотьойл от резбован абанос с инкрустации отсреща. — Вие и съпругът ми бяхте в библиотеката. Наталия тъкмо бе успяла да се измъкне от онзи дебел развратник, кмета Осопов.
— Често се сблъсква с него на заседания в управителния съвет на „Лермонтов“. Съвсем открито й бе предложил повишение срещу една седмица в Хелзинки.
— Дайте малко време на съпруга ми, Константин, и ще изхвърлим хората като Осопов на улицата.
— С кого разговаряше тя, когато получи съобщението за спешен случай?
— Беше дошла в другия край на салона, за да побъбри с мен. До този момент реално не бяхме разговаряли и аз веднага й обърнах внимание.
— За какво си приказвахте?
— За задълженията ми на губернаторска съпруга, за нейната работа. Посмяхме се малко на тема мъже. От запознанството с нея най-приятно впечатление ми направи абсолютната й непринуденост и липса на суетност въпреки нейната изключително красива външност. Докато аз, когато бях младо момиче, може да ви се види трудно за вярване, Константин, бях необикновено привлекателно маце…
— Изобщо не ми е толкова трудно да го повярвам.
— Ласкател. — Махна пренебрежително със свободната си ръка. — Това, което искам да кажа, е, че аз се чувствах страхотно притеснена от нахалните ухажвания на мъжете. Силно впечатляващото у Наталия е лекотата, с която тя се справи дори с такова влечуго като кмета Осопов.
— Къде бяхте седнали?
— Стояхме прави. — Извърна се. — Ей там, до вратата. — Замълча намръщена. — Смеехме се. Тъкмо ни бяха донесли бренди. Сервитьорът едва се беше отдалечил, когато чух приглушено, съвсем тихо звънене от чантата на Наталия.
— Тя как реагира?
Замисли се за секунда.
— Много спокойно. Без никаква изненада.
Нужно ми беше малко време да асимилирам отговора. Госпожа Баданова остави чашата си и побърза да добави:
— Не казвам, че го очакваше.
— Разбирам… — Не ме оставяше на мира споменът за думите на старицата в палатката, за заплахата от неприятности, за намека, ако трябва да съм честен, за наличието на друг мъж. — Продължавайте, моля ви.
— Всъщност… Като се замисля… — Госпожа Баданова стана и отиде до прозореца. — Като се замисля, бих казала, че тя не очакваше обаждане. — Обърна се с лице към мен. — Но предполагам, че при естеството на нейната работа повикванията през нощта не са рядкост.
— Никак даже.
— Бих пийнала нещо. Какво ще кажете за чашка бренди?
Благодарих й и продължих с въпросите:
— Та тя си отвори чантата и извади пейджъра?
Кимна утвърдително, докато наливаше бренди от бутилка с посребрено гърло.
— Каза ли нещо?
Прекоси целия салон с двете чаши в ръце.
— Не… Струва ми се, че просто повдигна рамене. Нали разбирате, нещо като извинение и ме попита може ли да отиде някъде, където да бъде сама. Заведох я в спалнята си и оттам тя се обади по телефона.
— От вашия телефон ли?
— Не. Мисля, че носеше мобилен телефон в чантата си.
— Но не е била потърсена направо по мобилния й телефон?