Дарове на любовта
- Автор: Стоун Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Макасчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарове на любовта». Краткое содержание книги:
Щом лириката и музиката можеха да я разчувстват, защо тогава видът на мъжа, въплъщаваш в себе си безграничната любов, да не направи същото? Ето какво било. Керълайн бе поставила диагнозата и вече можеше да проконтролира неочакваното разливане на топлина. Добре.
Тя сведе очи към тялото си и отново усети надигането на горещи вълни. Все още бе облечена в кремавата копринена блуза и нефритенозелената ленена пола, предназначени за деловия обяд в тенисклуба на Сиатъл.
— Трябва да се преоблека — измърмори тя. — Донесох със себе си дънки и тениска, но жената във фоайето ми каза, че тук имало специални костюми.
— Да, така е. Намират се на пейката, от другата страна на първия ред шкафчета.
Зелените очи на Лоурънс се концентрираха отново върху телцето на птицата. В тях нямаше и следа от нахалство или сласт и въпреки това Керълайн непрекъснато бе обливана с горещите вълни, които трябваше да се научи да контролира.
— Работните костюми са с мъжки размери, но мисля че най-малките ще ви станат — каза накрая Лоурънс.
Горната част определено й стоеше добре, а панталоните бяха доста увиснали около нейните слаби бедра, но това нямаше особено значение, защото Керълайн облече върху синия хирургически комплект престилка за еднократна употреба.
— Сигурно сте много уморена.
Думите на Лоурънс се сляха с тишината. През целия следобед и вечерта той непрестанно бе окуражавал както Керълайн, така и намаслените бегълци, носени при тях непрестанно.
— Всичко наред ли е? — обръщаше се понякога съчувствено ту към треперещото същество, ту към нея, несигурно прихванала някое крилце, перка или човка.
Този път обаче думите му бяха предназначени само а нея, защото едва сега останаха съвсем сами. Почистиха и последната чайка, която току-що бе изнесена от стаята, за да бъде закарана във временното си убежище. Там тя щеше да изчака оттеглянето на петролното нетно. Не ги очакваха повече птици или видри. Работата щеше да започне отново на зазоряване, когато щяха да им донесат други пострадали животинки.
— Вие сигурно също сте изтощен — отвърна Керълайн.
— Още преди часове трябваше да ви предложа почивка.
— Щях да откажа — настоя тя пред мъжа, който, загрижен за съдбата на животните, работеше неуморно и страстно. Вероятно той бе един от първите повикани на мястото, защото се знаеше, че ще се отзове и ще остане колкото трябва.
— Бихте ли вечеряла с мене? Или може би възнамерявате да си тръгнете?
— Не. Мисля да остана и утре да помагам отново. Освен това бих вечеряла с вас.
Те прибраха личните си вещи за след душа в мотела и тръгнаха от гимнастическия салон по работни костюми.
— Каква прекрасна вечер! — не сдържа възторга си Керълайн. Нощното небе бе обсипано с мънички звездички — сребърни огънчета около златната луна. Подухваше свеж и топъл бриз. — Дори не е студено. Всъщност, приказно е.
Тя усети, че Лоурънс си поема дъх, сякаш искаше да заговори, но когато не чу никакви думи, вдигна погледа си към него, за да срещне в тъмнозелените му очи колебание, несигурност и… накрая — решение.
— Споменахте нещо за тениска и дънки — започна той. — Ако желаете, можем да си направим един пикник на плажа.
— Напълно съм съгласна.
— Тогава ще помоля в кухнята да ни приготвят няколко сандвича и малко задушени миди.
Явно Лоурънс бе правил подобно нещо и преди, може би при последното изливане на петрол. Но неговото колебание караше Керълайн да си мисли, че среднощните пикници на лекаря обикновено са самотни.
СЕДМА ГЛАВА
Плажът бе пуст и това бе най-великолепната обстановка, в която Керълайн някога бе вечеряла. Тихото плискане на вълните им правеше серенада, а маса им беше избеляла на слънцето, довлечена незнайно откъде дъска.
— Откъде сте, Керълайн?
— От Сиатъл.
— Аз пък живея отвъд езерото, в Исакуа. Това е на около осемнадесет мили от Сиатъл.
— Знам. Знам и кой сте, доктор Лоурънс. Видях предаването по канал 20/20.
В очите на мъжа заиграха дълбоки сенки. Керълайн не можеше да разбере напълно тяхното сложно послание до нея, но долови намеци на извинение, че в отчаяното търсене на своята изчезнала дъщеря е направил съпричастни и другите.
— Наистина съжалявам за случилото се с вас… с вашата съпруга и с дъщеря ви — поде дружелюбно Керълайн. — Имате ли някакви новини, откакто се излъчи предаването?
— Благодаря. Не, нищо ново.
Приятелите на Керълайн предполагаха, че дъщерята на Лоурънс сигурно отдавна е, мъртва. Според тях, като се изключеше вероятността по някакво чудо и тя да е била затворена някъде през последните седемнадесет години, ако беше жива, щеше да знае, че я търсят. В такъв случай вероятно сама е решила да не се показва. Следователно крайно време бе бащата да се откаже от търсенето.