Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
Кой знае. Може да е така, а може и да не е така. Сигурна беше, че баща й би възразил. Той би казал, че друидът е покварен от силата също като Господаря на магиите, само че по различен начин. И животът на Аланон е подвластен на силата, която е овладял, както и на тайните на прилагането й. Чувството му за отговорност е по-благородно, а целта му не чак толкова егоистична, но той също е станал жертва. Вярно, че у него имаше някаква странна тъга, въпреки суровото му, на моменти почти застрашително поведение. Брин се замисли за чувството на тъга, което друидът пораждаше у нея — тъга, която баща й със сигурност никога не беше усетил — и се чудеше защо тя я усещаше толкова остро.
— Върнах се.
Девойката подскочи стреснато и се обърна. Викаше я Роун, който стоеше сред боровете под възвишението, където щяха да нощуват. Тя стана и тръгна към него.
— Виждам, че друидът все още не се е върнал — каза планинецът, когато го доближи. Свали двете диви кокошки от рамото си и ги хвърли на земята. — Може да извадим късмет и той изобщо да не се върне.
— А може би това няма да е чак толкова голям късмет — отбеляза Брин.
Той сви рамене:
— Зависи от гледната точка.
— Каква е твоята гледна точка, Роун?
Той се намръщи:
— Ами аз не му вярвам.
— Би ли ми казал защо?
— Заради това, за което се представя — защитник срещу Господаря на магиите и Носителите на черепи, защитник срещу злите духове, освободени от света на магьосничеството, а сега се прави и на защитник срещу Черните Призраци. Но забележи, той винаги е защитник с помощта на някой член от семейство Омсфорд. И аз знам историята, Брин. Тя винаги е една и съща. Той се появява неочаквано, предупреждава за опасност, която застрашава расите, и единственият, който може да помогне и да я премахне, е някой от семейство Омсфорд. Потомци на елфите от рода Шанара и на магиите, които им принадлежат — това са Омсфордови. Първо Мечът на Шанара, после камъните на елфите, а сега песента на желанията. Но никога нещата не са точно такива, каквито изглеждат, нали?
Брин поклати бавно глава:
— За какво говориш, Роун?
— Говоря за това, че друидът се явява изневиделица и разказва история, която трябва да осигури помощта на Ший или на Уил Омсфорд. А сега и твоята помощ. И всеки път е едно и също. Той казва само това, което трябва да каже. Разкрива само толкова, колкото е необходимо. Останалото го пази в тайна. Укрива част от истината. Не му вярвам. Аланон си играе с живота на хората.
— И мислиш, че прави това и с нас?
Роун пое дълбоко въздух:
— А ти не мислиш ли така?
Брин замълча, преди да отговори:
— Не съм сигурна.
— Значи и ти не му се доверяваш?
— Не съм казвала такова нещо.
Планинецът я гледа известно време, после бавно седна срещу нея и скръсти крака:
— Все пак няма ли да ми кажеш? Вярваш ли му или не?
Тя също седна:
— Все още съм разколебана.
— Тогава какво по дяволите правиш тук?
Брин се усмихна на нескритото му възмущение.
— Тук съм, Роун, защото той има нужда от мен. Виж, в това съм убедена. За всичко останало, което ни каза, не съм сигурна. А това, което пази в тайна, аз сама трябва да открия.
— Ако можеш.
— Ще го открия.
Тя се усмихна, стана и се доближи до него. Нежно го целуна по челото.
— Ето защо исках да си с мен, Роун Лий, за да ме защитаваш. А ти не тръгна ли с нас точно по тази причина? — Той се изчерви силно и промърмори нещо неразбираемо. Брин неволно се засмя. — Защо не оставим темата за друг път и не се заловим с кокошките. Умирам от глад.
Запали огън, докато Роун почистваше птиците. После ги сготвиха и изядоха. Хапнаха и малко сирене, пийнаха бира. Ядоха мълчаливо, седнали на върха на малкото възвишение и наблюдаваха потъмняващото нощно небе и луната, която хвърляше бледата си сребриста светлина върху водите на езерото.
Вече се беше стъмнило, когато приключиха с вечерята, а Аланон още не се беше върнал.
— Ерин, помниш ли какво каза преди малко, че съм тук, за да те защитавам? — попита Роун, след като се върнаха до огъня.
Тя кимна.
— Да, така е — тук съм, за да те защитавам. Не бих позволил да ти се случи нещо лошо — никога. Предполагам, че го знаеш.
Поколеба се, преди да продължи. Тя му се усмихна в мрака:
— Да, знам.
— Е, добре — поразмърда се той смутено, и вдигна очуканата ножница на меча на Лий. — Има и друга причина, заради която съм тук. Надявам се, че ще можеш да ме разбереш. Тук съм, за да докажа нещо на себе си. — Отново се поколеба. Търсеше думите, с които да й обясни. — Аз съм Принц на Лий, но това е само титла. Просто съм роден с нея — също като братята ми, а всички те са по-големи от мен. И този меч, Брин. — Вдигна високо ножницата с оръжието. Те не са истински мои. Те са на прадядо ми. Това е меч на Мениън Лий. Винаги е бил негов, откакто го е носил при издирването на Меча на Шанара. Сега аз го нося — както и ясеновия лък — защото Мениън Лий ги е носил, а на мен ми се иска да бъда като него. Но не съм.