Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
— Гагик, ела с мен. Ти, Саркис, донеси няколко по-големички камъка. А Шушик ще се грижи за огъня. Изобщо запомни, Шушик, че ти отговаряш за огъня. Ако угасне — пак ще ни се обърка работата.
— Огънят няма да угасне! Аз ще дойда с вас — скочи Шушик. — Все за нещо ще потрябвам.
Единоначалието беше нарушено. Ашот не можа да сдържи гнева си.
— Но аз нали казах, че трябва да останеш! — повиши глас той.
— Ех, Ашот джан — намеси се Гагик. — личи си, че не познаваш жените. Нека върви. За нищо и никакво! така ще се разреве, че няма да ти стане драго.
… Докато близо до пещерата Хасо майстореше дръжки за бъдещото оръжие, Ашот оглеждаше дръвчетата и храстите наоколо.
„Трябва да намерим млада и жилава кора, от която да направим върви“ — мислеше си той.
Пещерата, в която децата се бяха настанили, се намираше в горната част на клисурата. Изглежда, че клисурата започваше от нея и се спускаше надолу, като все повече се разширяваше.
Малко по-долу някога е било вероятно падина. Постепенно, с течение на времето, потоците са нанесли в нея пясък и тиня и са я изравнили с околната местност. Образувала се е малка равна площадка, не по-голяма oт харман. На единия й край растеше тръстика, а до нея имаше стара върба и два бряста — дървета, които обикновено виреят на влажни места.
Младият бряст има мека и жилава кора. Затова, когато Ашот я сряза, а след това дръпна, клонът веднага се обели. Скоро почти целият бряст се оголи, а около него на земята лежаха куп дълги ленти кора.
— Сега си имаме и върви — каза Ашот. — Хайде събирайте ги и ги носете при огъня. Вземи си ножа, Хасо, и продължавай работата.
Вечерта при светлината на огъня Ашот привързваше камъни на тоягите, донесени от Хасо. Камъните бяха най-различни — големи и малки, остри, тъпи, ръбести. Прикрепени на тоягите, те наподобяваха картинките в учебника по история. Като че ли от страниците на книгата бяха слезли допотопните оръжия — извити и криви, но все пак пригодни за удар.
— С такова нещо естествено можеш да пернеш всеки звяр, но жалко, че ще го оставиш на място — мрачно се пошегува Гагик, като разглеждаше големия чук
Другарите му се разсмяха, макар и невесело. Видът на „оръжието“ все пак им вдъхна известни надежди.
Но Ашот не беше доволен.
— Да убиваш с тях, разбира се, може, но да колиш… Нито едно не става.
— Вярно, съвсем са тъпи — съгласи се Шушик разочарована.
Ашот излезе и скоро дотътра с пъшкане и охкане два големи камъка в пещерата. Като ги удари един о друг, той ги разтроши на няколко островърхи парчета.
Подът на пещерата беше от базалт, и то толкова гладък, сякаш някой нарочно го беше шлифовал.
— Саркис, я вземи този камък и наточи хубаво острия му край о базалта. То ще ни бъде секира.
Трудно е да се каже дали тонът, с който беше заповядано, не се хареса на Саркис, или си спомни старите обиди, но той не се и помръдна, все едно, че не чуваше. Седеше опрян на някакво пънче и продължаваше мълчаливо да гледа огъня. Ашот не повтори. Той наточи сам камъка и го прикрепи здраво на един от прътите. — Ето че вече си имаме и секира, и каменен чук — обяви той. — Но то нищо не е. Ако не успеем да излезем оттук в най-скоро време, ще трябва да помислим и за по-сериозни сечива.
— Ти само за сечивата говориш! Ами леглата? — разсърди се Шушик.
Действително еловите „матраци“ бяха изсъхнали, трошаха се и се разпиляваха. От тях изскачаха и бодяха остри клончета. Трябваше да се подновят постелките, да се прибавят пресни клонки и шума. Така поне мислеше Шушик.
— Нали е виден ловец — защо му е меко легло? — подигра го злобно Саркис.
— Меко легло ли? Да не би да искате пружинени матраци? — отговори Ашот на подигравката с подигравка, макар и да почувствува, че Шушик е права.
Ала късият ден беше към края си. Навън пак стана тъмно и студено. Какво ще намерят по това време?
— Е, за храната и леглата ще помислим утре. Ще потърсим нещо — каза Ашот. — А сега да видим как да се отървем от този проклет дим… — Той се закашля и започна да търка насълзените си от дима очи. — Очите ми изтекоха вече… Гагик, няма ли да измислиш нещо?
— Защо да не измисля? Ако легнем, димът няма да ни мъчи — с дрезгав глас отвърна Гагик и посочи с глава към Саркис, който се бе налегнал на земята: — Защо не, да легнем, ама кой ще работи вместо нас?
Суровите клони съскаха, димяха. Входът на пещерата беше нисък, кълбата дим се трупаха вътре, сгъстяваха се, издигаха се към свода. И наистина само легнал можеше да се чувствуваш сносно. Саркис отлично беше усвоил тази „рецепта“.
Ашот излезе и огледа пещерата. Димът се измъкваше само от входа, и то едва-едва. Издигаше се нагоре и лижеше надвисналите над пещерата камъни.