На вратата се позвъни
- Автор: Стаут Рекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиян Лолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «На вратата се позвъни». Краткое содержание книги:
Дори и без проверка на картините тя би издържала изпита си пред мен — заради неподправените очертания на дребната й стройна фигура, неподправеното сиво в косата и неподправеното съмнение в очите й. Докато местех един стол, за да седна с лице към нея, реших да съм откровен, доколкото бе възможно. Тя каза, че мис Хинкли ще дойде скоро, но би предпочела да не я чакаме. Доколкото била разбрала по телефона, споменал съм, че синът й е убит от агент на ФБМ Правилно ли е разбрала?
Гледаше ме в очите и аз посрещнах погледа й.
— Не съвсем — отвърнах. — Споменах, че някой каза това на мистър Улф. Трябва да ви обясня някои неща относно мистър Улф. Той е… ъъъ… ексцентричен и има свое мнение за нюйоркската полиция. Не му харесва отношението й към него и неговата работа и смята, че прекалено много му се бъркат. Той следи вестниците, особено криминалната хроника, и преди няколко седмици му дойде наум, че полицията и прокурорът са поизоставили убийството на сина ви, а щом научи, че синът ви е събирал материал за статия за ФБР, започна да подозира, че изоставянето може да е преднамерено. Ако наистина е така, то това ще му предостави възможност да насини окото на полицията, а нищо не би му доставило по-голямо удоволствие.
Тя ме гледаше право в очите, без дори да мигне.
— И така — продължих аз, — не разполагахме с никакви доказателства, но мистър Улф предприе разследване. Едно от нещата, които научихме — факт, който не е публикуван, — бе, че полицията не е намерила в апартамента на сина ви нищо, свързано с ФБР, никакви бележки, никакви документи. Може би това ви е известно.
Тя кимна.
— Да.
— Предполагах, че ви е известно, затова го споменах. Научихме и други факти, но имам инструкции да не говоря за това. Разбирате защо. Мистър Улф иска да ги запази в тайна, докато събере достатъчно сведения, за да предприеме нещо. Но вчера следобед един човек му съобщи, че синът ви е убит от агент на ФБР, и подкрепи това с известни сведения. Няма да ви кажа нито името му, нито какви са сведенията, но е надежден човек, а сведенията — солидни, въпреки че не са достатъчни като доказателство. Ето защо мистър Улф желае да научи всичко възможно от онези, които са били близки със сина ви — например хората, с които може да е споделил нещо от разкритията си за ФБР. Сред тези хора, разбира се, сте вие, както и мис Хинкли и мистър Ярмък. Инструктиран съм недвусмислено да ви заявя, че мистър Улф не търси клиент или хонорар. Той върши това по свое собствено желание и нито иска, нито се надява някой да му заплати.
Погледът й все още бе върху мен, но мислите й бяха далеч. Тя преценяваше нещо.
— Не виждам причина… — започна тя и млъкна. Почаках малко, после я насърчих:
— Да, мисис Олтхаус?
— Не виждам причина да не ви кажа. Подозирах, че са го направили хората от ФБР, откакто мистър Ярмък спомена, че в апартамента не са намерили никакви материали. Така твърди мистър Ярмък, а същото ми каза и мис Хинкли. Не смятам, че съм отмъстителна жена, мистър Гудуин, но той ми беше… — Гласът й щеше да потрепери и тя спря. След малко продължи: — Беше ми син. Все още се мъча да осъзная, че… че го няма. Познавахте ли го? Срещали ли сте го някога?
— Не.
— Вие сте детектив, нали?
— Да.
— Очаквате да ви помогна да разкриете… да намерите виновника за смъртта на сина ми. Много добре — и аз го искам. Но мисля, че не мога да ви помогна. Синът ми рядко говореше с мен за работа си. Не помня някога да е споменавал за ФБР. Мис Хинкли ме пита вече за това, а също и мистър Ярмък. Съжалявам, че не мога да ви кажа нищо, искрено съжалявам, защото, ако са го убили те, надявам се, че ще си получат заслуженото. В Библията се казва: „Не отмъстявай“, но Аристотел пише, че отмъщението е справедливо. Виждате, мислила съм за това. Вярвам, че…
Тя се обърна към антрето. Беше се затворила врата, чуха се гласове, а после се появи едно момиче. Щом се приближи, аз станах, но мисис Олтхаус остана на мястото си. Снимките в „Газет“ не казваха цялата истина. В действителност Мариан Хинкли бе красавица. Тя беше нещо средно между блондинка и брюнетка, с кестенява коса и сини очи, а движенията й бяха плавни и уверени. Ако носеше шапка, беше я оставила в антрето. Тя целуна мисис Олтхаус по бузата, а после мисис Олтхаус ме представи и тя се обърна да ме погледне. Докато ме оглеждаше със сините си очи, аз заповядах на моите да пренебрегнат всичко, което не беше пряко свързано с работата. Мисис Олтхаус я покани да седне, а аз преместих стол за нея. Щом седна, тя се обърна към мисис Олтхаус: