На вратата се позвъни
- Автор: Стаут Рекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиян Лолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «На вратата се позвъни». Краткое содержание книги:
МАРИАН ХИНКЛИ, двайсет и четири годишна, работи в информационния отдел на „Тик-Ток“ от около две години. В папката имаше нейни снимки и по тях бе лесно да се разбере какво в нея е привлякло интереса на Олтхаус. И тя отказва да разговаря с журналисти, но някаква кокошка от „Поуст“ най-после измъкнала от Мариан достатъчно за статия на две страници, която страшно разбунила духовете в „Газет“. Една дама от „Газет“ така се разстроила, че развила хипотеза, според която Мариан Хинкли била застреляла Олтхаус със собствения му пистолет, защото я мамел, но постепенно хипотезата отпаднала.
ТИМЪТИ КУЕЙЛ, около четирийсетгодишен, старши редактор в „Тик-Ток“. Включвам го, защото се отнесъл грубо и се сдърпал с журналист от „Дейли Нюз“, който се опитвал да интервюира Мариан Хинкли във фоайето на сградата на „Тик-Ток“. Толкова галантен мъж си заслужава един поглед.
ВИНСЪНТ ЯРМЪК, на около петдесет, бе също старши редактор в „Тик-Ток“. Включвам го, защото замисълът Олтхаус да напише статия за ФБР бил негов.
Тези сведения не изглеждаха много обещаващи като начало. Прецених шансовете си с театралната звезда, но романът й с Олтхаус бе приключил преди повече от година, а освен това опитът ми от предишни случаи ме бе научил, че от петия или шестия ред актрисите изглеждат по-добре. Двамата редактори щяха да ми затворят телефона. Таткото вероятно не знаеше нищо. Мариан Хинкли щеше да се инати. Най-добре бе да заложа на мама и точно това беше телефонът, който намерих в указателя и набрах, щом влязох в кабината.
Първото нещо, разбира се, бе да я накарам да дойде до телефона. На жената, която дигна слушалката, не казах името си; просто й съобщих с официален тон да предаде на мисис Олтхаус, че се обаждам от кабина, че с мен е един агент от ФБР и че трябва да говоря с нея. Това подействува. След малко се обади друг глас.
— Кой е? Агентът от ФБР?
— Мисис Олтхаус?
— Да.
— Казвам се Арчи Гудуин. Не съм от ФБР. Работя за Нироу Улф, частния детектив. Агентът от ФБР не е в кабината, но е наоколо, защото ме следи. Преследва ме. Ще ме проследи до вас, но за мен това е без значение, стига да няма значение и за вас. Трябва да ви видя — сега, ако е възможно. Това ще…
— Не приемам никого.
— Знам. Може би сте чували за Нироу Улф. Чували ли сте?
— Да.
— Един човек, когото той добре познава, му каза, че синът ви Морис е убит от агент на ФБР. Ето защо ме следят. И ето защо трябва да се срещна с вас. Мога да дойда след десет минути. Чухте ли добре името ми? Арчи Гудуин.
Тя помълча, но накрая каза:
— Вие знаете ли кой е убил сина ми?
— Не знам името му. Аз самият не знам нищо. Известно ми е само онова, което съобщиха на мистър Улф. Друго не мога да ви кажа по телефона. Позволете да направя едно предложение — ние смятаме, че и мис Мариан Хинкли би трябвало да научи това. Може би ще й позвъните и ще я помолите да дойде, така че да говоря с вас двете. Ще го направите ли?
— Да. Журналист ли сте? Това някакъв номер ли е?
— Не. Ако бях журналист, едва ли щях да постъпя толкова глупаво, а и вие просто можете да наредите да ме изхвърлят. Името ми е Арчи Гудуин.
— Но аз не… — Дълга пауза. — Добре. Портиерът ще поиска да му покажете документ за самоличност.
Казах й: „Разбира се“, и затворих, преди да е променила решението си.
Когато излязох от къщи, бях решил да пренебрегна преследвачите си, но докато се озъртах на улицата за празно такси, не можах да се сдържа и огледах паркираните автомобили. Щом обаче влязох в таксито и тръгнахме първо по Медисън Авеню, а после по Парк Авеню, гледах само напред. Отзад да става каквото ще.
Къщата бе типична за Парк Авеню в района на Осемдесета улица: с навес пред входа, портиер, който изскочи веднага щом таксито спря, каучукова пътечка, предпазваща килима във фоайето, но всичко беше първокласно, тъй като онзи на вратата не изпълняваше по съвместителство и длъжността на портиера във фоайето на сградата. Когато показах на портиера, който ме очакваше, разрешителното си на частен детектив, той го разгледа внимателно, върна ми го, каза: „Апартамент десет Б“, и аз влязох в асансьора. На десетия етаж ми отвори жена в униформа на камериерка, която пое палтото и шапката ми, окачи ги в гардероба и ме въведе през едно преддверие в помещение, по-голямо дори от хола на Лили Роуън, където могат да танцуват двайсет двойки. За хора с такива големи стаи имам една проверка — не гледам килимите, мебелите или завесите, а картините по стените. Ако позная какви са — добре. А ако единственото, което постигна, е да се мъча да отгатна какво представляват — внимание! — с такива хора трябва да бъда нащрек. В случая стаята издържа проверката. Разглеждах едно платно, изобразяващо три момичета, седнали на тревата под някакво дърво, когато чух стъпки и се обърнах. Тя се приближи. Не ми подаде ръка, но попита с тих, приятен глас: „Мистър Гудуин? Аз съм Айвана Олтхаус“, и седна.