Нострадамус ми изяде хамстера

— Мили Боже! — възкликна Франк. — Кога?

— През 1958-а, копеле тъпо. Казах им, че тая ръка ще ме надживее. И него надживя. И наследника му. Каква е тая гадна воня?

— Аз съм — обади се Ръсел. — Извинете ме.

— Не ми се извинявай, момко, в гадната воня няма нищо лошо. Аз си събирам гадни вони. Държа си ги в бурканчета. Малки черни бурканчета. Та за какво съм ви викнал?

— Изпратихте ни бележки — напомни му Франк.

— А, да — сети се Ърнест. — А ти внимавай, Франк, твойта мама, дето се опитваш да ме разсееш и ми дрънкаш за болести и гадни вони. Колкото и да ми се подмазваш, това няма да помогне на каузата ти.

— Ъ?! — хлъцна Франк.

Морган се изкикоти.

— Бизнес — рече Ърнест.

— Да — въздъхна Франк.

— Нямаме такъв — продължи Ърнест. — Такъв нямаме.

— Ще дойде — успокои го Франк.

Ърнест изсумтя. Да ти се догади от звука — все едно някоя отходна тръба засмука половин тон говежди дроб.

— Няма да увъртам — започна Ърнест. — Уклончивото поведение не е помогнало на никого. Щом се държиш уклончиво, това е същото като да се пипкаш. Разлика няма, повярвайте ми. Уклончиво държащият се е пипкав — просто и ясно. А аз съм достатъчно отдавна в този бизнес и знам колко вярно е това. Като бях малък, баща ми ми рече: „Ърнест — рече ми той, — Ърнест, не прави това на сестра си.“ Виждате ли, изобщо не е увъртал.

— Виждам — рече Франк.

— Нека това да ви е за урок.

— Нека — съгласи се Франк.

— Е, стига сте ми стърчали тук, отивайте да работите.

— О, добре. Това ли беше? — попита Франк.

— Това беше — отвърна Ърнест, — само дето ти, Франк, си уволнен и няма да отиваш да работиш. Е, сигурен съм, че пак ще отидеш да работиш, ама няма да е тук.

В гърлото на Франк се разнесе слабо сподавено гъргорене.

— Сърдечен пристъп ли ще получаваш? — попита Ърнест. — Щото ако ще получаваш, искам да гледам. Едно време и аз получих. Всъщност два пъти ми се е случвало, но така и не видях като как е. Иска ми се да ги бях заснел. Ако ще получаваш сърдечен пристъп, можеш ли да задържиш, докато заредя камерата?

— Не можеш да уволниш мен — задъха се Франк. — Аз съм управителят.

— О — проточи Ърнест. — Кого тогава да уволня?

— Уволни Морган — предложи Франк.

— Мен не можеш — обади се Морган. — Аз съм опаковчикът.

— О! Ами кого тогава? Един от вас трябва да си отиде.

— Уволни Ръсел — предложи Франк.

— О — рече Ръсел.

— Не — възрази Морган. — Не може така. Ръсел е агентът.

— Щом един от нас трябва да си ходи — каза Ръсел, — най-добре да съм аз. Последен вътре, първи вън.

— Съгласен съм — обади се Франк.

— Добре значи — обобщи Ърнест. — Значи си уволнен, Ръсел.

— Благодаря. Съжалявам, че трябва да напусна, може би ако нещата потръгнат, ще ме вземете пак.

— Не, не, не — обади се Морган. — Така не става. Ръсел пак се прави на доброто момченце. Не може да уволниш Ръсел.

— Че защо не? — попита Ръсел.

— Защото Ръсел е агентът. Той развежда клиентите, пише поръчките, следи кой какво взема и връща и пише докладите за липси и повреди. Не можеш да уволниш Ръсел.