Избраниците
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Избраниците». Краткое содержание книги:
В цялата къща не бях открил нито една видеокасета. В кабинета имаше два рафта с дискове, във втората спалня — още един. Нямаше обаче нито една касета.
Бързо се върнах в кабинета. Там също нямаше касети, макар че имаше втори видеокасетофон. Не си дадох труда да претърсвам отново чекмеджетата на секцията. Нямаше да намеря нищо. В работилницата и гаража също не бях открил касети. Опитах да си спомня Деня на благодарността преди две години, когато се отбих за един ден. Не помнех да съм видял някакви видеокасети, но и не бях сигурен, че не е имало. Повечето време бях пиян.
Възможно бе баща ми да е приел дивидито като дългоочакваната революция в домашните развлечения, да е обявил видеото за отживелица и да е стъкмил клада от старите си касетки в двора. Само че не ми се вярваше. Дайърсбърг със сигурност имаше общинско бунище, но не вярвах да ги е изхвърлил и там. Дори да беше установил, че гледа касетките все по-рядко, надали щеше да се раздели толкова лесно с любимите си филми. Зачудих се дали липсата на нещо толкова незначително на пръв поглед не цели да привлече вниманието на някого, който ги познава добре и би забелязал тази промяна.
Ако не беше така, сигурно започвах да си фантазирам. Бях преровил цялата къща. Вече имах представа какво трябва да търся, но така или иначе не го бях намерил. Започвах да огладнявам и да се вбесявам. Ако толкова са искали да ми кажат нещо, защо бе тази тайнственост? Защо просто не ми го бяха казали по телефона? Или да ми оставят писмо при Дейвидс? Да ми изпратят имейл? Не виждах никаква логика.
Давах си сметка обаче, че когато напусна тази къща, повече никога няма да се върна. Трябваше да се уверя, че съм направил всичко възможно. Така раната в душата ми щеше да заздравее по-бързо.
Запалих външната лампа, излязох и огледах около верандата. Никоя от дъските на облицовката не се клатеше, а и не видях да има място за тайник. От едната страна имаше голям дървен сандък, но вътре намерих само дърва и паяжини. Излязох на двора, обърнах се, погледнах раздразнено къщата.
Комин, греди, стъкла. Два етажа. Спални. Стая за гости.
Върнах се вътре. Докато минавах покрай кабинета на баща си, нещо привлече вниманието ми. Спрях, отстъпих крачка, взрях се вътре. След секунда разбрах какво ми е направило впечатление — видеото.
Като пълен глупак не бях погледнал в нито един от видеокасетофоните. Влязох в кабинета, наведох се над видеото, натиснах копчето за изваждане на касетата. Чу се бръмчене, но нищо не се случи. Сетне забелязах, че върху вратичката има залепено черно тиксо.
Сякаш да попречи на някого да сложи касетка. Надали това бе причината — ако видеото беше развалено, баща ми просто щеше да си купи ново.
Опитах да отлепя тиксото, но то държеше толкова силно, сякаш можеше да слепи цели планети. Извадих ножчето си и го прерязах.
Вътре имаше нещо. Махнах всичкото тиксо и най-накрая копчето за изваждане проработи. Апаратът избръмча заплашително и касетата се показа. Взех я и останах дълго време втренчен в нея.
Докато се изправях бавно, баща ми извика откъм стълбището:
— Уорд? Ти ли си?
След първоначалното вцепенение тялото ми сякаш само понечи да избяга на някое по-безопасно място. Исках да бъда където и да било другаде, само не и тук. В Алабама например. Опитах се да побягна във всички посоки едновременно.
Отскочих назад, изпуснах касетата и едва не се проснах на пода. Вдигнах трескаво касетата и я пъхнах бързо в джоба си с чувството на крадец, хванат на местопрестъплението. По стълбите отекнаха стъпки, сетне натрапникът спря пред вратата на кабинета. Изобщо не исках да видя кой е.
Не беше баща ми, разбира се. Просто гласът наподобяваше неговия. Пред вратата стоеше Харолд Дейвидс, стар, нервен и раздразнителен.
— Божичко! — рече. — Уплаши ме до смърт.
Аз едва си поех въздух.
— Да знаеш само ти как ме стресна!
Дейвидс спря поглед върху ръцете ми и аз си дадох сметка, че още държа ножа. Сгънах го и понечих да го прибера в джоба си, но се сетих, че касетата е там.
— Какво правиш тук? — попитах, като се стараех да звуча учтиво.
— Получих съобщението ти — отвърна той и бавно премести поглед към лицето ми. — Обадих се в хотела. Не беше в стаята си, затова си помислих, че си тук.
— Не чух звънеца.
— Входната врата беше открехната. Разтревожих се да не би някой да е научил, че къщата е празна, и да я е разбил.
— Не. Аз съм.
— Виждам. Май вече се успокои.