Откраднатият куфар (Разкази)

Независимо дали тогава нейните преживявания са продължавали дни, часове или минути, аз неколкократно съм изпитвал щастие, а и по-късно, вече в зряла възраст, съм се доближавал за мигове до него. Но една от срещите с щастието през пролетта на моя живот се оказа особено незаличима, ненакърнима от честите ми спомени, от опита за разгадаване и проверка. Тогава бях ученик и нейната същност, истинност, първичност и митичност, състоянието на притаено-усмихнато единение със света, на абсолютна независимост от времето, от надеждата и страха, на пълното усещане за настояще едва ли е продължило много дълго, може би само броени мигове.

Една сутрин — бях около десетгодишно, буйно палаво момче — се събудих, обзет от съвсем необичайно, хубаво и дълбоко чувство на радост и блаженство, пронизващо ме като лъчите на някакво вътрешно слънце, сякаш в мига, когато напусках здравия момчешки сън, се бе случило нещо ново и чудесно, все едно, че моят малък-голям момчешки свят бе пристъпил към нов и по-висш етап сред непозната досега светлина и атмосфера, като че ли едва в този миг целият прекрасен живот бе показал своята истинска стойност и смисъл. Нехаех за вчера, още повече за утре, бях потопен и нежно, обласкан от щастливото днес. Добре ми беше, сетивата и душата ми се наслаждаваха без стръв и без да го анализират, то ме изпълваше и ми доставяше безкрайна наслада.

Беше утрин, през високия прозорец, над дългия хребет на съседския покрив виждах ведрото, ясно, светлосиньо небе, което също така сияеше от щастие, сякаш се готвеше да предприеме нещо изключително и затова бе облякло най-красивата си премяна. От моето легло не можеше да се съзре нищо повече, само това чудесно небе и голяма част от съседския покрив, но като че ли и покривът, този скучен и пуст покрив от кафеникавочервени керемиди, се смееше, по сенчестия му скат багрите нежно преливаха и като че оживяваха единствената синкавопрозрачна стъклена керемида сред червеникавите глинени късчета, която сякаш с удоволствие се стараеше да отрази поне малка част от толкова мекия, неизменен светлик на утрешното небе. Небето, леко неравният гръбнак на покрива, кафявото униформено множество и прозрачната синевина на единствената стъклена керемида по някакъв чудесен и радващ начин хармонираха помежду си, явно в този изключителен утринен час желаеха само да се усмихват един другиму и да се погаждат. Небесносиньото, керемидено-кафявото и прозрачносиньото имаха обща цел, те си принадлежаха, играеха си, беше им хубаво и затова бе приятно и успокояващо да ги гледаш, да присъствуваш на тяхната игра, да се чувствуваш пропит от същия утринен блясък и блаженство.