Откраднатият куфар (Разкази)

Независимо дали наистина са съществували тези легендарни „щастливи“ хора, или и те — тези щастливци, любимци на съдбата и властелини на света — също са били озарявани от голямата светлина само в празнични и звездни часове, те са изпитали точно такова щастие, усетили са точно тази радост. Да дишаме в съвършеното настояще, да пеем в хора на сферите, да танцуваме в хоровода на света, да се смеем с вечната усмивка на бога — така ставаме причастни към щастието. Мнозина са го изживявали само веднъж, други — два-три пъти. Но този, който го е изживял, не само е бил щастлив за миг, той е съхранил нещо от блясъка и звучността, от светлината на вечната радост, така че цялата любов, която влюбените са влели в нашия свят, цялата утеха и радост, донесена ни от творците, иде оттам, затова често дори след столетия тези дарове са все така сияйни, както и през първия ден.

Думата „щастие“ придоби това необятно световно и свято значение. В резултат на целия ми живот, и може би затова тук е наложително изрично да подчертая пред онези мои читатели, които все още трябва да учат, че в никакъв случай не се занимавам с филология, а разказвам една малка част от историята на душата и съвсем не искам да ви наложа, докато пишете или изговаряте отсега нататък думата „щастие“, да й придавате също толкова огромно значение. За мен обаче около тази благородна, кратка, златно блестяща дума се е събрало всичко, което още от детството съм изпитвал при звука й. Несъмнено усещанията тогава са били по-силни, отзвукът на всички сетива спрямо сетивните качества е бил свързан преди всичко с чувствената характеристика, а и призивността й — по-силна и емоционална, но ако думата не бе сама по себе си тъй дълбока, толкова древна и обемаща света, то представата ми за вечното настояще, за „златната следа“ (в „Голдмунд“) и за смеха на безсмъртните (в „Степният вълк“)9, нямаше да изкристализира около това слово.

Щом възрастните люде се опитват да си припомнят кога, колко често и колко силно са изпитвали щастие, те се обръщат най-вече към своето детство и имат право, защото за изживяването на щастието е необходима преди всичко пълна независимост от времето, а също така — от страха и от надеждата, а с годините повечето хора губят тази способност. Същото става и с мен, когато се опитвам да си припомня за миговете на причастност към блясъка на вечното настояще, към усмивката на бога, аз всеки път се връщам в своето детство и намирам там най-многобройните, най-ценните преживявания от този род. Без съмнение по-ослепителни, по-празнични, по-маскарадни и многоцветни бяха радостните мигове от младостта ми — те бяха по-одухотворени, отколкото в детството. Но ако продължим да се вглеждаме още по-внимателно, ще разберем, че това е било повече забава и веселие, отколкото истинско щастие. Бил съм весел, шеговит, остроумен, и съм доставял на някои немалко удоволствие. Спомням си един миг от цъфтящата младост: неочаквано сред разговора в приятелски кръг един наивник попита какво всъщност означава хомеричен смях, аз пък му отговорих с ритмичен смях, сякаш отмервах хекзаметър. Разсмяхме се, звъннаха чашите — ала мигове като този не издържат на по-сетнешна проверка. Всичко това си беше хубавичко, весело, услаждаше ни се, но не беше щастие. Задълбочи ли се човек в подобни изследвания, излиза, че е познал щастието само в детството, в часове и мигове, които едвам успяваме да възстановим, защото дори и там, в периметъра на детството, при по-късен анализ блясъкът понякога се оказва фалшив, а златото — не съвсем благородно. Вглеждах ли се съвсем прецизно, оставаха само шепа преживявания, но и те не бяха нито картини, да ги опиша, нито случки за разказване и ловко се изплъзваха от въпросите ми. Яви ли се такъв спомен, отпървом изглежда, че е траял седмици или дни, или поне ден, че е била някоя Коледа, рожден ден или началото на ваканцията. Но за да възстановим цял ден от детството, са ни необходими хиляди картини, а паметта не е в състояние да свърже множеството образи за възкресяване на един-едничък ден, та дори и на половината от него.