Кодексът на маите

Леви тръгна след шамана по тясната пътека в джунглата на другия бряг. Скоро стигнаха до голяма поляна при реката, около която бяха пръснати десет дървени къщи с тръстикови покриви. Димът от огньовете се стелеше към буйната река. Предишната вечер жените от селото бяха накиснали царевични зърна в сок от зелени лимони, за да омекнат. През деня ги стриха и замесиха традиционното тесто маса. Почернели гърнета висяха над пламъците, а до тях се загряваше мазнината в големите тигани комалес за питките. Приятна миризма се просмукваше към гъсталака наоколо — пилешко, задушено с люти чушлета. В светлината от огньовете някои от по-младите жени още работеха на тъкачните си станове. Под сръчните им ръце платовете за пъстрите пончо се удължаваха видимо. Всяко градче или село в Гватемала се отличаваше по своеобразието на своите трахес — тук ярките оттенъци на червеното и жълтото се съчетаваха чудесно с ромбовидни шарки от синьо и изумрудено.

Старейшините чакаха госта, облечени в традиционните си шарени ризи и сламени шапки. Леви им кимаше учтиво, докато се запознаваха. Предложиха му място на един от загладените кедрови дънери, наредени около най-големия огън.

— Много се радваме да те срещнем — каза му Пакал, вождът в селото.

Сърдечната усмивка откри пролуки в зъбите му.

— И аз много се радвам, че съм тук. — Леви се обърна към младата жена, на която бяха заръчали да се грижи за него по време на угощението. — Как се казваш?

— Името ми е Ицел — отвърна тя и белите й зъби блеснаха в меката светлина на огньовете.

— Благодаря ти — каза Леви и пое дървената чиния с питки и салца и малката керамична чаша с пулке — типичната за Централна Америка силна напитка, която правеха от растението агава.

Старейшините вдигнаха чашите си и първо кимнаха на Роберто, после и на Леви. Макар че родното село на Роберто беше до езерото Атитлан, личеше веднага, че тук го почитат не по-малко, отколкото в Сан Маркос.