Жената в черно
- Автор: Хил Сузан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жената в черно». Краткое содержание книги:
Едва когато зърва на погребението млада жена с опустошено лице, облечена цялата в черно, у Артър Кипс започна да се прокрадва дълбоко безпокойство. Това чувство стана още по-угнетяващо заради неохотата на местните хора да говорят за жената в черно или за онова, което се случва всеки път, когато тя бъде видяна.
На младия адвокат се налага да остане в „Тресавището на змиорките“, за да събере книжата на покойната госпожа Драблоу, когато мъглата започва да се спуска над уединената къща и близкото гробище и приливът го откъсва от останалата част от света…
Не вярвах в призраци.
Тогава какво друго обяснение можеше да има?
Някъде от потъналите в тъмнина ъгли на къщата се чуха ударите на стенен часовник и това ме извади от унеса. Разтърсих глава и се насилих да отклоня мислите си от жената в гробището към мястото, където се намирах сега.
Отстрани на входното антре имаше широко дъбово стълбище, а на отсрещната страна се виждаше коридор, който сигурно водеше към кухнята и съседните помещения. Имаше и множество други врати, до една затворени. Запалих лампата в антрето, но крушката беше много слаба, затова реших, че преди да потърся книжата, ще е най-добре да обиколя стаите и да пусна вътре дневната светлина, доколкото е останала.
От онова, което бях чул от господин Бентли и от други хора след пристигането си тук, аз си бях представял какво ли не по отношение на този дом. Може би очаквах да е превърнат в светилище на отминалото време, на младостта на Алис Драблоу или на спомена за съпруга, с когото бе живяла толкова кратко време, както беше в къщата на клетата госпожа Хавишам. Или пък всичко да е потънало в паяжини и мръсотия, със стари вестници, парцали и боклук, струпан в ъглите, което е характерно за отшелниците, и да заваря някоя котка или куче, почти умрели от глад.
Но когато започнах да обикалям из всекидневната и гостната, из салона, трапезарията и библиотеката, не открих нищо неприятно или драматично, макар че наистина навсякъде се долавяше леката, сладникава миризма на влажен, застоял въздух, която би се появила във всяка къща, ако не е проветрявано известно време и особено ако наоколо имаше тресавища и река — в такива места влагата е нещо неизбежно.
Мебелите бяха старомодни, но хубави, солидни, от тъмно дърво и явно за тях са били полагани добри грижи, въпреки че някои от стаите бяха рядко използвани, а в други не бе влизано от години. Само една малка гостна в края на тесния коридор, започващ от антрето, изглеждаше обитавана — може би тъкмо в нея госпожа Драблоу беше прекарвала повечето време през деня. Във всяка стая имаше остъклени етажерки, пълни с книги, както и картини с масивни рамки — скучни портрети и пейзажи с маслени бои, изобразяващи стари къщи. Когато обаче започнах да отделям ключовете от връзката, която ми даде господин Бентли, и да отварям различните писалища, сърцето ми се сви, понеже навсякъде имаше купчини и кутии с книжа: пожълтели от времето писма, разписки, документи и тетрадки, вързани с панделки или шнурове. Имах чувството, че през целия си живот госпожа Драблоу не е изхвърлила нито една хартийка, нито една бележка. Ясно беше, че задачата да се прерови всичко дори повърхностно можеше да се окаже много по-сложна, отколкото предполагах. Сигурно повечето неща щяха да бъдат излишни и непотребни, но въпреки това трябваше да открия всичко, необходимо за господин Бентли, за да се разпореди за продажбата на имението, да опаковам тези книжа и да ги изпратя в Лондон. Явно нямаше смисъл да започвам веднага — времето напредна, пък и бях разстроен от случилото се в гробището. Затова просто обиколих из къщата, надникнах във всяка стая, но никъде не намерих нещо, което да е по-интересно или да говори за изисканост. Всъщност всичко изглеждаше необикновено безлично — и мебелите, и наредбата, и принадлежностите, сякаш беше събирано от човек, лишен от индивидуалност и вкус, подредил скучен, мрачен и доста неприветлив дом. Къщата беше особена и забележителна само с едно — с местоположението си. Нямаше прозорец — а прозорците неизменно бяха огромни, независимо от помещението — от който да не се вижда една или друга част от тресавищата, от устието и от безкрайното небе. Сега обаче всичко беше обезцветено, не се открояваха никакви оттенъци. Слънцето беше залязло, смрачаваше се, нищо не се помръдваше, а водната повърхност също беше неподвижна и границата между земя, вода и небе почти не личеше. Преобладаваше сивотата. Успях навсякъде да вдигна щорите и да отворя един-два прозореца. Вятърът напълно беше стихнал, не се чуваше нито звук, освен тихото, кратко плискане на водата, защото наближаваше приливът. Как ли една старица бе издържала ден подир ден, нощ подир нощ в самотата на тази къща в продължение на толкова много години — просто не можех да си представя.