Жената в черно
- Автор: Хил Сузан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жената в черно». Краткое содержание книги:
Едва когато зърва на погребението млада жена с опустошено лице, облечена цялата в черно, у Артър Кипс започна да се прокрадва дълбоко безпокойство. Това чувство стана още по-угнетяващо заради неохотата на местните хора да говорят за жената в черно или за онова, което се случва всеки път, когато тя бъде видяна.
На младия адвокат се налага да остане в „Тресавището на змиорките“, за да събере книжата на покойната госпожа Драблоу, когато мъглата започва да се спуска над уединената къща и близкото гробище и приливът го откъсва от останалата част от света…
Унесен в такива мисли, аз се отдалечих от къщата и прекосих голото поле, запътил се към развалините. Вдясно от мен, на запад, слънцето вече се спускаше към хоризонта, превърнато в голяма страховита златистоалена топка, която изпращаше огнени стрели и кървавочервени лъчи към водната повърхност. Морето и небето на изток бяха леко потъмнели до еднакъв, оловносив цвят. Откъм устието внезапно се прокрадна студен вятър.
Когато наближих развалините, вече ясно се виждаше, че там е бил построен древен параклис, може би някакъв манастир, но сега всичко беше разрушено и порутено, в тревата имаше пръснати камъни и отломъци от зидария — вероятно съборени от неотдавнашните бурни ветрове. Земята беше под лек наклон и се спускаше към брега на устието, а когато минах под една от старите арки, изплаших някаква птица, тя шумно размаха криле и прелетя над мене с дрезгав грак, който отекна в старите стени и бе подет от друга птица в далечината. Грозната сатанинска твар явно беше някакъв морски лешояд, ако изобщо има такива, затова неволно потръпнах, когато сянката й премина върху лицето ми и изпитах облекчение едва когато видях как тромаво лети към морето. После забелязах, че по земята в нозете ми сред пръснатите камъни е пълно с гадни курешки и стигнах до заключението, че тези птици гнездят горе, в порутените стени.
Иначе това усамотено местенце ми хареса. Представих си го в топла лятна вечер през юни, когато откъм морето духа прохладен ветрец и полюшва избуялите треви, из разхвърляните камъни пълзят и цъфтят бели, жълти и розови полски цветя, сенките неусетно се удължават, птичките пеят най-хубавите си песни, а в далечината звучи кроткият плисък на морските вълни.
Замечтан, се озовах пред малко гробище. Ограждаше го полуразрушена стена и изумителната гледка ме накара да спра. Имаше поне петдесет стари надгробни камъка, повечето наклонени или направо паднали, покрити на места със зеленикавожълти лишеи и мъх, побелели от соления вятър, с петна от валелите години наред дъждове. Гробовете бяха тревясали и буренясали или напълно заличени, потънали или изчезнали в земята. Вече не се четяха имена, нито дати и от цялото място лъхаше на развала и забвение.
В края, където стените завършваха с купчина пръст и камъни, се виждаха сивите води на устието. Както стоях изумен, последните лъчи на слънцето угаснаха. Изви се силен вятър и премина през тревата. Над главата ми пак се появи неприятната птица със змийската шия — спускаше се към развалините — и тогава забелязах, че е забила клюн в риба, която безпомощно се извива и гърчи. Гледах как противната твар кацна на стената и събори няколко камъка, които се търколиха незнайно къде.
Изведнъж усетих колко студено, неуютно и зловещо стана в гробището, щом се спусна ноемврийският сумрак, и понеже не исках настроението ми да се повлияе от някакви ужасяващи мисли, наканих се да тръгвам, бързо да се върна в къщата, където да запаля колкото може повече лампи, а дори и малък огън в камината, а после да започна да търся книжата на госпожа Драблоу. Вече обърнал гръб, хвърлих последен поглед към гробището и тогава отново видях жената с изпитото лице, която беше на погребението. Стоеше в далечния му край, редом с един останал прав надгробен камък, облечена със същите дрехи, със същата шапка на главата, но ми се стори, че сега шапката се е изместила назад и лицето й се вижда по-ясно.
На сивата гаснеща светлина то беше бледо и излъчваше сияние не толкова като от плът, колкото като от черепни кости. Когато зървах непознатата преди, всеки път това бе ставало само за миг и не бях забелязал никакво особено изражение върху съсипаното й лице, но тогава ме занимаваше главно мисълта за безнадеждната й болест. Сега обаче, когато се взирах, без да откъсвам поглед, докато от напрежение не ме заболяха очите, изумен и слисан от появяването й, аз открих, че на лицето й всъщност има определено изражение. Мога да опиша само част от него — и ми се струва, че не съм в състояние да намеря точни думи за видяното — като отчаяна, ненаситна злост, сякаш жената търсеше нещо, което й липсва, което трябва да получи на всяка цена, защото й е по-необходимо от самия живот, а й е било отнето. И към онзи, който й го бе отнел, тя насочваше всичката си сила, която притежаваше, чиста злоба, омраза и ненавист. Върху извънредно бледото й лице очите, хлътнали в орбитите, пламтяха с неестествен блясък поради съсредоточените в едно неудържими чувства, бликащи навън. Дали тази омраза и злост бяха насочени към мене, или не, не можех да зная, нямаше причина да го допускам, но в онзи миг бях твърде далече от възможността да овладявам реакциите си според законите на разума и логиката. Защото съчетанието между странното, уединено място и внезапното появяване на жената с ужасното изражение започна да ме изпълва с боязън.