Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
— А тази каква е?
Лена махна пренебрежително с ръка.
— Сигурно някой е бил на гробищата. Моторът просто… беше там. Канех се да я сваля, светлината е ужасна.
Протегна се край мен и започна да маха кабарчетата, с които снимката беше закачена. Когато махна и последното, снимката изчезна, оставяйки само следи от малки дупчици в черната стена.
Като се изключат снимките, стаята беше абсолютно празна, сякаш обитателката й си беше опаковала багажа и щеше да заминава за колежа например. Леглото го нямаше. Рафтовете с книги и самите книги ги нямаше. Старият полилей, на който се бяхме провесвали и люлели толкова много пъти, че се страхувах да не падне от тавана, беше изчезнал. На пода, в центъра на стаята, беше проснат матрак. Точно до него имаше някакво украшение — малко сребърно врабче. Щом го видях, спомените от погребението нахлуха в главата ми — магнолиите, изтръгвани от пръстта, същото сребристо врабче в калната длан на Лена.
— Всичко изглежда толкова различно.
Опитвах се да не мисля за врабчето и за причината да се намира до леглото й. Причина, която можеше да няма нищо общо с Макон.
— Нали знаеш, пролетно почистване. Май доста бях опустошила това място.
Няколко опърпани книги лежаха върху матрака. Започнах да прелиствам една, без въобще да се замисля, и изведнъж осъзнах, че съм извършил най-ужасното престъпление. Макар че отвън имаше корица на старо издание на „Д-р Джекил и мистър Хайд“, вътре изобщо нямаше книга, а един от дневниците със спирала на Лена. Аз го бях отворил пред нея. Сякаш беше нищо или пък беше мой и имах правото да си го чета.
Осъзнах и нещо друго. Повечето от страниците бяха празни.
Шокът беше почти толкова голям, колкото когато открих безсмислените драсканици на баща ми, който се преструваше, че пише роман. Лена носеше дневника си навсякъде. Щом беше спряла да пише вътре, нещата наистина бяха по-зле, отколкото си мислех.
Тя беше по-зле, отколкото си мислех.
— Итън! Какво правиш?
Отдръпнах бързо ръката си и Лена сграбчи „книгата“.
— Съжалявам.
Тя беше бясна.
— Мислех, че е просто книга. Не смятах, че ще оставиш дневника си да лежи ей така, където всеки може да го прочете.
Лена не ме поглеждаше, само стискаше дневника до гърдите си.
— Защо вече не пишеш? Мисля, че ти харесваше.
Тя вдигна поглед към мен и отвори тетрадката, за да ми покаже.
— Пиша.
Разгърна празните страници и сега те бяха покрити с дребни думи, задрасквани, преписвани отново и отново, хиляди пъти.
— Сложила си заклинание върху тях?
— Преместих думите от света на смъртните. Освен ако аз не пожелая да ги покажа на някого, само чародеец може да ги прочете.
— Това е гениално. Особено като се има предвид, че единственият човек — Рийс, който вероятно ще се опита да ти надзърне в дневника, е именно чародеец. — Рийс беше колкото властна и досадна, толкова и любопитна.
— Няма нужда да го прави. Може да прочете всичко по лицето ми.
Така си беше. Като Сибила Рийс имаше силата да разгадава мислите и тайните на хората, дори най-дребните неща, които обмисляха да направят, само като ги погледнеше в очите. Поради тази причина обикновено я избягвах.
— Е, защо е цялата тази секретност?
Отпуснах се на матрака на Лена. Тя седна до мен с кръстосани крака. Ситуацията беше доста по-неудобна, отколкото се преструвах, че е.
— Не знам. Аз си мисля, че пиша през цялото време. Може би просто се чувствам по-малко разбрана, или поне по-малко, отколкото трябва.
Стиснах зъби.
— От мен.
— Не исках да кажа това.
— Кои други смъртни могат да попаднат на дневника ти и да го прочетат?
— Не разбираш.
— Мисля, че разбирам.
— Някои неща, да, но…
— Мога да разбера всичко, ако ми позволиш и споделиш с мен.
— Няма какво да споделя, Итън. Не мога да ти го обясня.
— Нека да видя. — Протегнах ръка към дневника й.
Тя повдигна вежди, но ми го подаде.
— Няма да можеш да го разчетеш.
Отворих го и погледнах вътре. Не знаех дали го правеше Лена или самият дневник, но буквите започнаха бавно, една по една, да се появяват на страницата пред мен. Не беше някое от стихотворенията й, нито пък приличаше на текст на песен. Думите не бяха много, просто странни драсканици, фигури и заврънтулки, които се виеха по цялата страница като колекция от непознати индиански знаци.