Разплата
- Автор: Шелби Филип
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Разплата». Краткое содержание книги:
— Какво означава това, Моли?
Моли се извърна и отново втренчи поглед през прозореца.
— Хайде да потегляме, Рейчъл.
— Мога да ти помогна да разплетеш историята около сержант Дън, Моли — добави Рейчъл.
Моли видя отражението й в стъклото. Внезапно й се стори непоносимо млада, свежа, преливаща от здраве и енергия. Да, Рейчъл беше прекалено млада, за да я забърква в такива зловещи игри.
— Не, не можеш — уморено въздъхна тя, но в следващия миг изпита съжаление за бездушната нотка в гласа си. — Гледай само по-бързо да се приберем.
Стивън Коупланд се вторачи в куфара, разтворен върху леглото. Съдържанието му изглеждаше съвсем обикновено: бельо, чорапи, отдясно несесер с тоалетни принадлежности, ризи за преобличане, две вратовръзки, а отляво — непретенциозно сгънатите му панталони. Най-отдолу беше поставил найлонова торба с маратонки и втора торба с пантофи. Двата костюма, заедно със закачалките, останали от ателието за химическо чистене, бяха най-старателно сгънати отгоре, над вътрешната преграда.
Стивън обичаше реда — вдъхваше му чувство за сигурност. Преди тридесет минути майор Смит му беше позвънила, за да го предупреди да се приготви за заминаване. Припомни си как навремето беше опаковал багажа си. Тогава пътуваше с по-голям куфар, който побира повече дрехи. По-официални, по-изискани: тогава копчетата за ръкавелите му бяха златни, чорапите — копринени, а електронният му часовник — от „Тифани“.
Повечето от дрехите му бяха купени още преди три години. От проницателния му поглед не убягнаха първите признаци за износване около яките и маншетите на ръкавите. Стивън не мразеше нищо повече от оръфани яки на ризи. Съвсем ново беше само бельото, което той редовно подменяше след всяко отбиване в престижния „Бетесда Кеймарт“.
Коупланд затвори капака на куфара, превъртя ключето в двете ключалки и го сложи на синджира, закачен на колана на панталона му. После огледа скромната си унила спалня в малката къща в Джорджтаун. Запита се дали някога ще се върне отново… Дано никога повече кракът му не стъпи тук! Цялото обзавеждане беше безнадеждно овехтяло — личеше си, че беше купувано още през тридесетте. Той нищо не беше добавил, освен завивките и кърпите в банята… защото не го бе напускала мисълта, че за него тази дупка е само временна спирка по пътя. Тази вечер най-после долетя дългоочакваното повикване. Сега вече можеше да се махне.
Грабна куфара с лявата си ръка и се втурна надолу по стръмните стъпалата. Висок, с добре тренирани мускули, той имаше вид на атлет. Напоследък беше отслабнал. Лицето му беше сухо, с изпъкнали скули и ясно очертана челюст. Така очите му изглеждаха по-големи. Общо взето беше приятен на вид. В миналото често го бяха взимали за преподавател. Но сега хората го отбягваха, изпращаха го с подозрителни погледи, стреснати от напрегнатия поглед на черните му очи, от израза на негодувание и ярост, който невинаги успяваше да прикрие.
Коупланд беше паркирал синия си фолксваген отвън на улицата, точно пред сградата. Понякога, още с влизането в купето, си въобразяваше, че доловя онази приятна и специфична миризма на скъпа, прецизно обработена кожа, позната на всеки собственик на ягуар. Не, това беше само халюцинация, защото компанията за автомобили под наем беше му отнела ягуара още преди година. Това всъщност се оказа разумно решение, защото такава скъпа кола нямаше да остане непокътната на Олив стрийт, където гъмжеше от крадци и хулигани. Случваше се дори да откриват на сутринта бездомници, спящи на задните седалки. Веднъж Коупланд дори беше станал свидетел на раждане на седалките на един джип чероки, само на две пресечки от невзрачната къща, в която живееше под фалшиво име.
Настани се зад волана, включи двигателя, после фаровете и едва тогава посегна към клетъчния телефон — само от този лукс не беше намерил сили да се откаже. Майор Смит му беше наредила да потегли направо към летището, без никакви придружители и без да се обажда на никого. Но той имаше един приятел в този вълчи свят, само един, и той не се наричаше Моли Смит.
Когато чу тихия, плах женски глас, той изрече само пет думи:
— Аз съм. Потеглям на път.
Наклонът нагоре по Двадесет и четвърта улица, покрай парка „Хайят“, му отне не повече от петнадесет минути, но този четвърт час се оказа достатъчен за Коупланд, за да си припомни какво се бе случило през последните месеци, най-кошмарните в живота му…