Зоологическа градина в моя багаж

Въздъхнах. Спомних си моите мъки с безброй новородени катерички из различните части на света и как всяка една като че се оказваше по-ненормална и немощна от предишната. Обърнах се към ловеца.

— Това зверче, приятелю, е хубаво и ми харесва много. Но е още бебенце, нали? Сигурно няма да живее много, а?

— Вярно, са — съгласи се натъжено ловецът.

— Слушай, сега ще ти заплатя два шилинга и ще ти дам бележка. Ела отново след две седмици. Ако животинчето е живо, ще ти дам още пет шилинга. Съгласен ли си?

— Да, са, съгласен съм — отвърна ловецът и се усмихна щастливо.

Заплатих двата шилинга и му подписах полица за още пет, която той пъхна внимателно в една гънка на своя саронг.

— Внимавай да не изгубиш бележката. Изгубиш ли я, няма да ти платя нищо повече.

— Не, маса, няма да я изгубя — увери ме той, все така усмихнат.

— Погледни какъв прекрасен цвят — каза Джеки и надникна към сгушената в шепите й катеричка.

По този въпрос споделих напълно нейното мнение. Миниатюрната главичка бе оцветена в яркооранжево, а зад всяко ухо имаше ясно очертан черен ръб, също като че майка й не бе успяла да я измие, както трябва. Тялото бе зеленикаво с по-тъмни ивици по гърба и светложълто по коремчето, а смешната опашчица — тъмнозеленикава отгоре и огненооранжева отдолу.

— Как да я нарека? — попита Джеки.

Погледнах треперещото късче живот, което продължаваше да отваря широко уста върху дланта й.

— Наречи я така, както я нарече ловецът, — катериц Дребосъчето — предложих аз.

Така катеричката се превърна в катериц Дребосъчето, а по-късно, за по-кратко — Дребосъка.

Залисан с мисълта за името, аз се заех да отварям друга кошница, без да попитам ловеца какво има в нея. И когато най-непредпазливо отворих капака, отвътре изскочи малко, заострено като на плъх личице, ухапа ме светкавично за пръста, издаде остър гневен крясък и изчезна в дъното на кошницата.

— Какво, за бога, беше това? — попита Джеки, докато изсмуквах кръвта от пръста си и проклинах, а ловците извикаха в хор:

— Съжаляваме, са, съжаляваме, са — сякаш всички бяха виновни за проявената от мен глупост.

— Това злобно и мило животинче се нарича мангуста-джудже23 — обясних аз. — Макар и много дребни, те, изглежда, са от най-свирепите създания в Бафут. Издават най-неприятния крясък от всички дребни зверчета, които познавам, с изключение на мармозетката.

— В какво ще я поставим?

— Ще трябва да разопаковаме няколко клетки. Нека стои в кошницата, докато разгледам останалите животни — заявих аз и завързах отново внимателно кошницата.

— Не е лошо да притежаваме два различни вида мангуста — каза Джеки.

— Да — съгласих се аз и продължих да смуча пръста си. — Прелестно!