Пощенската картичка
- Автор: Флеминг Лия
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-289-8
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пощенската картичка». Краткое содержание книги:
Великобритания, 1923. Седемгодишната Каролайн расте на воля в красиво старинно имение в шотландската провинция. Своенравното момиченце обожава белгийската си бавачка и с нетърпение очаква посещенията на леля си Фийби – единствената й жива роднина, от Лондон. Красивата леля е актриса и я глези като никой друг. Но тайната, която пази, ще преобърне живота на Каролайн завинаги.
„Впечатляващ исторически роман, който остава в мислите дълго след отгръщането на последната страница… „Пощенската картичка” е истинско съкровище! Лия Флеминг е роден разказвач!”
Фийби обичаше да посещава „Сейнт Маргарет“. Огромното каменно училище я изпълваше с благоговение - с добре оформените цветни лехи, с морето, чиито вълни се разбиваха в ситния чакъл точно отвъд границите му. Мястото бе идеално за интернат. Артър щеше да се гордее, че дъщеря му учи тук. Колата й приближаваше и тя можеше да види естрадата, издигната за училищния оркестър, и оградената спортна площадка. Запъти се към мястото за шести клас и срещна въодушевена група млади дами, които й задаваха интелигентни въпроси, а тя с удоволствие говори откровено за филмовия и театралния си опит. Официалният обяд бе сервиран в голямата шатра за специални гости и родители, а наоколо обикаляха момичета, които се стараеха да бъдат полезни и се бяха издокарали в красиви летни карирани рокли.
Шествието за края на учебната година се провеждаше на моравата. Представляваше марш на суфражетките - от облечени в кринолин дами от викторианската епоха чак до войнстващите поддръжнички на Панкхърст—, които се оковаваха за парапети, а полицията ги арестуваше. Представлението не беше лошо: с много преиграване и мелодрама. Момичета, облечени като затворници, в престилки от зебло и с бонета; момичета, които маршируваха под развени знамена, носеха сребърни стрели, за да покажат, че са били в затвора, и пееха химна на суфражетките „Рамо до рамо“.
Фийби продължаваше да търси Кали и нейната приятелка сред тълпата от момичета, но в представлението участваха основно пети и шести клас. Щяха да се срещнат за чая.
Шествието стигна до кулминацията си и всички ръкопляскаха, когато внезапно се разнесе неочакван и силен камбанен звън от старата камбанария. Хората вдигнаха глави и видяха, че на покрива има движение. Две момичета са катереха нагоре с нещо, увито около тях. На леещата се слънчева светлина не можеше да се сбърка, че едното има яркочервена коса, а другото се е запътило към мястото, където ветропоказателят се въртеше от вятъра. Тълпата родители ахна шумно. Фийби се вцепени от ужас. За миг отново преживя случката с Емили Дейвисън. Не можеше да стори нищо друго, освен да се моли: „Само да не е моето дете, моля те, Господи, само не моето дете...“
- Добре ли си? Не е нужно да идваш по-нататък - изкрещя Кали, когато забеляза изражението в очите на приятелката си Прими, докато пълзяха по покрива, насочили се към тясната балюстрада.
- Казах, че ще го направя, и ще го направя.
Прими започна да развива знамето, което бяха направили от възглавниците си.
- Ето, хвани онзи край.
Кали усещаше, че Прими е стигнала достатъчно далеч. Това бе нейният план и тя трябваше да го изпълни.
- Върни се... Мога да направя останалото и сама. Тук и без това няма достатъчно място за двете ни - нареди тя, но Прими бе непреклонна.
- Трябва да сме двете, и ти го знаеш.
- Мога да се справя и това е заповед! - изкрещя Кали, като погледна и видя лицата на хората, вперени отдолу в тях. Внезапно окачването на знамето им пред всички тези хора не й се стори толкова добра идея. Трябваше да го направят посред нощ, но вече бяха тук и тя знаеше как най-правилно да се постъпи. Прими трябваше да си тръгне, да бъде в безопасност. Беше по-високо, отколкото бе смятала. Да се доберат до старата камбанария, не беше трудно, но докато минаваха отвън, откъртиха няколко от разхлабените камъни и се притесниха от лекотата, с която те се търколиха изпод краката им.
- Върни се, Прими, моля те - извика отново Кали и зачака, застинала на мястото си, докато Примроуз слезе и се скри от погледа й.
Ако протегнеше ръка, Кали щеше да стигне ветропоказателя. Бяха направили примка, за да закачат знамето на него, но разстоянието бе по-голямо от очакваното. Изпъна докрай ръката си и се протегна колкото се осмеляваше, възможно най-далече, и при втория опит успя да окачи знамето. Думите, изписани с мастило на плата, бяха „Победа за пионерите“. После за всеки случай окачи около ветропоказателя и собствения си блейзър - с характерен тъмносин цвят и златисти и червени ширити23. Когато планираха акцията, й се стори, че е чудесна шега, но сега не изглеждаше толкова забавно, а дори от високия покрив на камбанарията Кали виждаше, че никой от хората долу не се смее.
За един миг се ужаси и се вкопчи здраво в покрива, защото й се стори, че се подхлъзва, но с чувството на истинска опасност я обзе и изумително въодушевление. Направих го! Щом бе стигнала дотук, щеше да успее и да слезе, но връщането не беше никак лесно. Видя, че портиерът дотича с висока стълба, а няколко мъже държаха опънати одеяла като при пожар, в случай че падне. И тогава се вцепени, краката й изтръпнаха от страх при мисълта, че леля Фий вижда всичко това, чака я и се тревожи. Трябваше да бъде ден на триумф, а не на трагедия.