Интимно
- Автор: Гейдж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Левкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Интимно». Краткое содержание книги:
Джордан завинаги щеше да остане в душата й, скрит в едно тайно кътче, в което тя не желаеше да надзърта. Всеки път, когато, видеше поредните материали в пресата за Джордан, съпругата му и бебето, за неговата всеотдайност към проекта за преустройството на градовете и непрестанно нарастващата му слава, тя неизменно извръщаше поглед като от нещо, което бе твърде болезнено или твърде чуждо, за да я вълнува.
И въпреки това Джордан бе в сънищата й почти всяка нощ. Приемаше най-различни образи — най-често на непознати мъже, на баща й или на Рос, понякога нейният собствен, но винаги си беше той. Когато се събудеше, тя си спомняше съня си и го разпознаваше въпреки преобразяването. После го изтласкваше от съзнанието си и се обръщаше към деня, който й предстоеше.
Такъв е животът, помисли си тя. Жената трябва да освободи мислите си от Прекрасния принц, ако се надява да живее на този свят, а не да бъде съкрушена от него. Нека остане в сънищата, ако е необходимо. Може би там му беше мястото от самото начало.
С тази мисъл тя се усмихна и сведе поглед към съпруга си.
Рос вдигна поглед и видя нежността и любовта в очите й.
Знаеше, че тя си мисли за нещо тайно. Много пъти през време на болестта си, а и преди това, той бе виждал това изражение на лицето й. Сякаш бе някъде далеч и трябваше да се върне при него със смело усилие на волята и сърцето си.
Рос никога не бе изпитвал ревност по тази причина. Знаеше, че тя не му принадлежеше изцяло, но това само правеше любовта му към нея още по-болезнена. Онази част от себе си, която му бе посветила, бе много повече от всичко, на което се бе надявал или за което бе мечтал за себе си. Преливаше от щастие само при вида на това красиво и загадъчно лице.
Той разбра, че техните усилия да направят дете, бяха обречени от самото начало. Не защото той бе по-стар, нито заради болестта му. Причината бе по-дълбока. Лесли му бе дала всичко, на което бе способна, но останалото не й принадлежеше. А само в онова невидимо кътче можеше да бъде заченато тяхното общо дете.
Той го прие. Трябваше да й бъде благодарен, че бе жертвала толкова много заради него и да й се възхищава за упоритостта, с която се мъчеше да се откъсне от призрака, какъвто и да е той, в сърцето й, да се отдаде на Рос — за добро или за зло, докато…
Както си разсъждаваше над тази мисъл, светът под него внезапно се преобърна. Той отвори широко очи, за да намери Лесли, но тя беше изчезнала. Дървото беше изчезнало, пасището също. Той стоеше в майчината кухня и беше малко момче. Нещо къкреше на печката.
Майка му разбърка бързо тенджерата и измърмори: „За бога, сто пъти го помолих да я оправи. — После се обърна към Рос. — Миличък, бързо ми донеси ръкохватките“.
Той се обърна, но сега и кухнята бе изчезнала. Той беше на някакъв влак. Вървяха между вагоните и той погледна към пукнатината в металния под. Виждаше как земята профучава под тях. Беше замаян и ужасен. Помъчи се да извика, но гласът му не излезе. Натрапчив мирис на изгорял мазут изпълни ноздрите му.
После този мирис изчезна, заменен от острия аромат на солена вода. Чу виковете на морските птици. Океанът бе навсякъде около него. Вълната го издигаше все по-високо и по-високо.
Свирепа болка заля черепа му. Знаеше, че вълната го носеше вън от самия него към нищото. Болката бе непоносима.
Земята се въртеше бясно. Той беше готов да се предаде на този шемет, само за да се отърве от болката, ако не беше съзнанието, че остави ли се да бъде отнесен, повече никога няма да види Лесли.
Затова направи страхотно усилие и се опълчи с последните остатъци от силата си срещу самия свят, срещу вълната. Докато се бореше, някъде дълбоко в него се надигна стон и се устреми навън.
Силите му се изчерпваха и вече щеше да се предаде, когато в един безценен миг светът отстъпи, завъртя се обратно около оста си и го върна в началната точка. Лесли беше там и го гледаше.
Обичам те.
Думите прозвучаха в сърцето му, но устните му вече бяха студени.
Последното, което видя, бе лицето й.
62
Вашингтон, 1 април 1980 г.
Розовата градина пред Белия дом бе изпълнена с репортери.
Те бяха тук, за да видят официалния прием, организиран от президента, за целия екип от специалисти и ръководството на проекта „Лазаръс“.
Групата беше голяма. Само административният състав включваше близо двеста човека. Пристигаха от различни големи градове из цялата страна. През последната година бяха организирани в стегнат, дисциплиниран екип, така експедитивен и резултатен в действията си, като най-добрия отряд със специално назначение в правителството или в бизнеса.