Разбитото око

— Адрастея, тук е тъмно — каза той. — Кажи ми — ти изчезна ли?

— Не.

— Промени ли се от тъмнината? По-висока ли си? По-слаба? По-схватлива?

— Не — повтори Тея колебливо, още не проумяваше накъде я насочва с тези въпроси.

— Нека те попитам нещо — случвало ли се е да си в банята и да влезе някой, но дрехите ти да са в другия край на помещението?

Още не знаеше какво иска той. Предпочиташе да му казва само каквото би искал да чуе. Опря длани в пода и седна.

— Ами… миналата година се преобличах след тренировка на Черната гвардия и не можех да изляза от стаята. Някой ми взе дрехите, за да се погаври с мен. За това ли питаш?

Той не отговори, а продължи с въпросите.

— Сега ми кажи самата ти беше ли направила нещо нередно?

— Не…

Освен ако не смяташе за нередно да се почувства толкова унижена от просташка шега.

— Значи не. А щеше ли да се срамуваш, ако беше излязла пред погледите на хората навън?

— Разбира се.

— Но ако беше тъмно, нямаше да се срамуваш, нали?

— Нямаше.

Май започваше да се досеща какво се опитва да ѝ втълпи.

— Сигурно си се скрила? Но не защото ти си била лоша. Напротив — била си свенлива. Тоест добра, поне както те тълкуват доброто. Така ли беше?

— Да.

— Значи не всеки срам се корени в лоша постъпка и не всеки опит да се скриеш е доказателство, че си порочна, нали?

— Да — съгласи се Тея.

— Ето че стигнахме заедно до истината. Мракът е свобода. Затова го ненавиждат. Затова се плашат от него. Само защото някой злоупотребява със свободата, те искат никой да не е свободен. И понеже светлината е могъщество, те искат да имат власт над самата светлина. Но не е нужно да се страхуваме от свободата, нито е възможно светлината да бъде окована. Тя винаги надхвърля способността ни да видим и да знаем, затова държим ли я твърде близо до себе си, тя ни заслепява. Ние двамата, Адрастея, сме призвани да служим в мрака. И да гледаме. Сега не си сляпа, нали?