Слуга на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слуга на Империята». Краткое содержание книги:
— В този час? — учуди се Кевин, стана, взе сивия си халат и го облече.
Мара въздъхна раздразнено:
— Повечето дни щях да съм станала преди час.
— Е, добре де — промърмори Кевин, явно оказал се виновната страна. Беше направил всичко за да я задържи в леглото и в началото се бяха отзовали на усилията му с охота. — Моля да ми простиш, господарке. — Тонът му бе закачлив, но той явно беше объркан от внезапното й измъкване от прегръдките му.
— Великите нямат излишно време за капризи. — Като че ли бе готова да добави още, но при втория удар на гонга мекотата на лицето й, започнала да прелива в усмивка, изчезна. — Достатъчно! Великият вече е тук!
Слугините се заотдръпваха с поклони, а господарката им се изправи, доволна, че косата й е прибрана в скромна, но спретната прическа, стегната с четири игли. Редкият метален накит и нефритената тиара бяха напълно достатъчни, за да се увери Великият, че не гледа небрежно на идването му.
Щом обу пантофките си и тръгна към вратата, Кевин я последва по навик.
— Не — спря го тя. — Не може да дойдеш.
Той понечи да възрази, но Мара го прекъсна:
— Мълчи! Ако този магьосник реши, че си го оскърбил по какъвто и да било начин, може да заповяда смъртта на всеки член на този дом. Ще съм принудена да се подчиня, каквото и да ми струва. Думите на един Велик са закон. След като знам това, отказвам да рискувам да чуе невъздържания ти език.
Не позволи повече възражения, а бързо излезе и тръгна през двора към друго крило. Там имаше малка петстенна стая без никакво обзавеждане или украса, освен инкрустираната с оникс в пода птица шатра. Помещението не беше използвано през целия й живот, но всяко домакинство имаше подобна стая, или кътче, или алков, с ясен символ, инкрустиран в пода. Всеки магьосник в империята можеше да съсредоточи волята си върху фигурата на съответния дом и да го посети, когато пожелае. Такова Пристигане традиционно се известяваше с тона на гонга, отпратен с магия до мястото, където Великият възнамеряваше да се появи. Втори звън възвестяваше пристигането му, а това бе станало вече преди няколко минути.
Накоя, Кейоке и Сарик вече стояха пред строг на вид мъж в черен халат. Мара се поклони дълбоко.
— Велики, прости ми, че се забавих да те поздравя. Трябваше да се облека.
Великият кимна, сякаш въпросът бе маловажен. Беше слаб, среден на ръст, и макар халатът да скриваше тялото му, нещо в стойката му й се стори познато.
— С посредничеството на един, към когото изпитвам известна привързаност, бях уведомен, че желаеш да говориш с мен.
Щом чу гласа му, тя се сети: това беше Фумита, истинският баща на Хокану, наследника на Шинцаваи. Хокану наистина бе приел молбата й много лично. И изглежда се потвърждаваше догадката й, че все още съществува някаква семейна връзка между този член на Събранието и Шинцаваи.
Не посмя да мисли повече за това. Ако решаха, магьосниците можеха да четат умовете на хората. Тя много добре помнеше магията, която бе разкрила картите на Джингу от Минванаби. Затова каза вежливо:
— Велики, нужна ми е мъдростта на личност като теб, за да служа на империята.
Мъжът кимна и каза:
— Тогава ще поговорим.
Мара отпрати съветниците си и отведе Великия на верандата. Докато Фумита се настаняваше на една ниска каменна пейка, го огледа крадешком. Косата му беше тъмнокафява, леко прошарена. Лицето беше гладко и скулесто, а носът — по-орлов, отколкото на сина му. Тъмните очи бяха забележимо сходни, само дето у Великия загадъчните им дълбини бяха непроницаеми.
Гостът се настани и Мара седна срещу него, с тясна пътечка помежду им.
— Какво желаеш да обсъдим? — попита Фумита.
— Въпрос, който ми тежи, Велики — започна Мара. Вдиша дълбоко, търсеше подходящи думи. — Като мнозина други, присъствах на Имперските игри.
И да имаше Великият някакви чувства, затаени от онзи ден, не ги издаде. Пронизващата му съсредоточеност я изнервяше повече от прямотата на Хокану. Не беше недосегаем, но и не я насърчаваше с топла благосклонност.
— Да?
— Казват, че Великият, който беше… центърът на бедствието, е освободил воините, които отказаха да се бият на арената.
— Вярно е. — Все така уклончив, Фумита изчака Мара да продължи. Едва ли щеше да изрази по-ясно позицията си, ако беше проговорил. Трябваше сама да се хвърли в дълбокото и да си поеме риска за последствията.